Отвътре хората са в седем цвята. Можеш да им изкараш алена артериална кръв, или по-тъмна, лилава почти от вените, жлъчният сок е зелен като пролетна трева, в червата преобладава кафявото, но накрая всичко изсъхва в нещо средно между ръжда и катран. Време беше Червения Йорг да отиде при потока и да се измие от жертвите си. Гледах как мръсотията се отмива, разтваря се във водата и избледнява до розово.
— Е, за какво беше всичко това? — попита Макин, приближил ме в гръб.
— Те ми застреляха идиота — отвърнах.
Мълчание. Макин все млъкваше така, след като кажа нещо, сякаш му трябваше време да разреши поредната загадка.
— Когато го раниха в Норлес, ние ти казахме, че е мъртъв, и ти изобщо не реагира — каза накрая Макин. — Защо откачи сега? Кажи ми истината, Йорг.
— Какво е истината? — отвърнах, докато измивах последната кръв от ръцете си. — Пилат си е задавал този въпрос, между другото. „Какво е истината?“
— Добре, не ми казвай тогава — каза Макин. — Но трябва бързо да минем по моста, преди вестта да се е разпространила.
Изправих се и прокарах ръце през мократа си коса.
— Готов съм. Да тръгваме.
Братята се метнаха на конете и тръгнаха, а аз спрях за миг до могилата на Маикал. Още не я бях наближил, когато усетих некромантското да пулсира в гърдите ми като отглас от болката, когато татко заби ножа си в сърцето ми. Ехо от всички привкуси на болка, които ме бяха изпълнили в онзи миг — физическата болка, болката от предателството, болката от слабостта, докато силата ми изтичаше гореща и червена. Появата ми разгони гарваните, които се угощаваха с главите на почетната стража. Застанах ням пред могилата от камъни, с празен ум, в неведение за собствените си чувства. Погледът ми се спираше тук-там, върху жълтеникавия лишей, полазил един плосък камък в основата, върху кварцовата жилка на друг, върху черните следи от кръв по трети. Имах чувството, че главите ме гледат, че изкълваните им очи са обърнати към мен. А после разбрах, че не е само „чувство“. Обиколих бавно могилата и всяка глава обръщаше поглед да ме проследи. Първия бях убил със стрела в окото. Стрелата още стърчеше там и потрепна, когато окото понечи да се завърти след мен. Задържах погледа на другото.
— Йорг. — Мъртвите устни оформиха името ми.
— Чела? — попитах. Кой друг можеше да е? — Мислех, че съм те погребал достатъчно дълбоко. — Спомних си как полита в дълбоката шахта заедно с Нубанеца, след като бях прострелял и двамата с неговия арбалет.
Една и съща усмивка разпъна устите на всички глави.
— Ще те намеря, кучко — казах аз, много тихо. Чела имаше достатъчно уши да ме чуе.
Главите се ухилиха. Лъснаха зъби. Раздвижиха устни да кажат нещо… „мъртъв крал“ май.
Вдигнах рамене.
— Приятно прекарване с гарваните.
И ги оставих. Каквато и сила да се вихреше тук, едва ли щеше да обезпокои Маикал под всичките тези камъни.
Попълнихме провизиите си от форта, понеже Гог беше изгорил повечето ни неща предната нощ, и продължихме по пътя.
Ремажен се гушеше на двата бряга на Райм, скромно градче с крепостни стени, къдрав дим се издигаше от комините на десетки къщи, построени покрай прави улици. Но аз гледах предимно моста. Досега не ми беше хрумвало, че мостовете могат да са изящни или грациозни, но този висеше като истинско бижу между две сребристи кули по-високи и от Призрачния, увиснал на лъскави въжета, които изглеждаха невъзможно тънки от разстояние, но сигурно бяха железни и дебели колкото човешка снага.
След половин час вече чакахме реда си пред градските порти заедно с търговски фургони, фермери, повели крави към пазара, други мъкнеха щайги с кокошки и гъски. Бяхме прибрали оръжията си в дисагите, но въпреки това изглеждахме подозрително.
Горгот привличаше вниманието, както можеше да се очаква, но никой не пищеше в ужас и не хукваше да бяга.
— Вие сигурно сте от цирка — каза един фермер с гъски в плетени кошове и кимна сякаш сам се съгласяваше с наблюдението си.
— От цирка сме, да — казах, преди Райк да се е разсумтял. — Аз съм жонгльор — добавих и го дарих с усмивка.
Пазачите при портата бяха от същата сбирщина като онези във форта. Ако можеше да се вярва на Роу, свободният град нямал истински гарнизон, а само опълчение, мобилизирано от местните хора — мъжете давали наряд по месец-два в служба на кмета, после се връщали към нормалното си ежедневие.
— Много се радвам — казах и сложих ръце върху раменете на един тип, който в нормален град би се падал капитан на портата. Ухилих се широко, сякаш сме отколешни приятели. — Йорг Червения и неговата пътуваща трупа. Разбрах, че колегите ни от цирка вече са пристигнали. Аз съм жонгльор. Искаш ли да ти покажа?
— Не — каза той и размърда рамене да се отърси от ръцете ми. Като цяло отговорът му беше добър, защото не мога да жонглирам.
— Сигурен ли си? — попитах и го пуснах. — Моят приятел хвърля ножове. А Малчо Райчо е прочут с грозотата си.
— Минавайте — каза пазачът и се обърна към калайджията след нас.
Минах между другите стражари: „Да ви покажа малко жонглиране? Не?“ — и влязох през портите.
