Наближихме Ремажен през Кентроуските възвишения, където пътят лъкатуши през безкрайни тесни долини — повечето от тях каменисти ждрела от онези, в които конете окуцяват. Скуката на пътуването никога не ми е тежала, изминавали бяхме безчет мили в търсене на пакости или плячка, по възможност и двете. След Тар обаче тишината на пътя се превърна в изпитание за мен. Мислите ми се лутаха по тъмни пътеки. Не знам колко начина има да свържа Катерин с липсващ нож и мъртво бебе. Знам обаче, че съм обмислил повечето от тях, и то в подробности. Знаех къде се крие отговорът, но многократно установявах, че не искам да го знам. Е, исках, но не толкова, че да отворя кутията.
Мъдростта на брат Маикал е простичка — той знае, че не е умен, и се оставя на други, по-умни, да го водят. Глупостта на човечеството е, че не прави същото.
Лош сън споходи Гог в сухите каньони на Кентроуските възвишения. Толкова лош, че се изнесохме по тревога, измъкнахме се сънени от подпалените си одеяла и побягнахме от беснеещите огньове. Докато търсехме конете в тъмното и се спъвахме в камъни и трънаци, ждрелото грееше в червено.
— Като се върнеме там, ше завариме едно добре препечено дребно чудовище — каза Райк. Светлината на огъня играеше по лицето му в демонични отсенки.
— Досега не се е горил — отбеляза Грамло, дребен като джудже до великанската снага на Райк.
Далеч пред нас, по-близо до огъня, отколкото ние бихме се приближили, по-близо, отколкото бихме могли да се приближим без риск за живота си, Горгот чакаше пожарът да утихне. Силуетът му на огнения фон обезпокоително напомняше за паяк, оголените му ребра стърчаха като краката на насекомо.
Младия Сим се върна; водеше Барт и собствената си кранта.
— Ако пътувахме през зимата, поне щехме да имаме някаква полза от него. — Кимна към пламъците, вдигна рамене и отведе конете настрани. Сим имаше усет за конете. Някога, в далечното минало, бил конярче при някакъв лорд. Като дете пък изкарал известно време в бордей, където заработвал толкова, колкото и харчел.
Направихме си нов бивак и зачакахме да видим какво е останало от стария.
Когато се върнах там с Горгот, небето тъкмо започваше да просветлява в перлено. Скалите изстиваха и припукваха, а аз усещах нагорещените камънаци дори през подметките на ботушите си. Маикал дойде с нас. Той, изглежда, харесваше момчето.
Заварихме Гог да спи спокойно в почернял кръг, който приличаше на угаснал лагерен огън. Вдигнах единствения фенер, който бяхме успели да спасим от пожара, и момчето стисна очи, преди да се обърне на другата страна.
— Прощавай, че те притеснявам — казах и седнах, но бързо-бързо скочих на крака с опърлен задник.
— Променя се — каза Горгот.
И аз го бях забелязал. Червено-черните ивици на кожата му бяха изсветлели до алено и сиво, цветове едновременно по-светли и по-наситени, формата им също се беше променила и наподобяваше пламъци. Сякаш огънят беше застинал някак върху кожата на детето.
Легнахме да поспим още няколко часа, ние — в новия лагер, Горгот и Гог — в руините на стария. На сутринта дойдоха при нас и Гог хукна към лагерния огън със закуската, сякаш той беше за него нещо ново, което вижда за пръв път. Когато се приближи, пламъците лумнаха алени и водата в тенджерите завря, макар Роу току-що да я беше донесъл от потока.
— Не ги ли виждаш? — попита Гог, когато Горгот го дръпна назад.
— Не — казах аз, докато излизахме от лагера. — И ще е най-добре, ако и ти не ги виждаш. Скоро ще се срещнем с човек, който знае всичко за тези неща. А дотогава ти… карай по-кротко, става ли?
Седнах с тях по-надолу в каньона. Поиграхме на камъчета и пръчки. Когато си на осем, бързо се отърсваш от всичко, в краткосрочен план поне. Гог се смееше, когато печелеше, и се усмихваше, когато губеше. Самият аз още от дете играех с див хъс за победа, но не се сърдех на Гог, че избира лесния начин. Когато амбицията впие зъбите си в теб, губиш способността да се радваш на простичките неща от живота.
— Добро момче. — Маикал подаде на Гог пръчките, които беше успял да извади, без да размърда другите в купчинката, бяха само няколко в мазолестата му ръка. — Лоши сънища.
Това ме накара да се намръщя. Горгот изсумтя.
— Събудихме се със закъснение, всичките… — казах. — Можеше да свърши зле. — Помнех силната топлина, миризмата на опърлено и усилията, с които се откъснах от собствения си кошмар.
Двамата с Горгот открихме отговора едновременно, но той пръв го изрече на глас:
— Сагеус.
Кимнах бавно. Не беше за вярване, че съм бил толкова глупав и че го осъзнавам чак сега. Оказваше се, че Кодин е бил прав, че мнозина ще се опитат да използват оръжие като Гог. Вече два пъти сънният вещер беше обръщал силата на момчето срещу мен. Не успяваше да ме убие в собствените ми сънища и явно се надяваше да го направи чрез сънищата на Гог.
