— Значи трябва да побързаме. — Можех да добавя онова за стомната с вода, която се чупела на третия път, но няма смисъл да изкушаваш съдбата. Освен ако нямаш достатъчно голям нож да убиеш и нея.
Закусихме и продължихме. Вече наближавахме Ремажен. Пътниците, които идват откъм Кентроуските възвишения, минават покрай един малък форт на височинка недалеч от реката, нещо като преден пост с изглед към пътя, преди той да завие към града. Вече виждахме светлата панделка на Райм отвъд форта, различавахме и кулите на моста.
Кент и Маикал яздеха от двете ми страни в челото на бандата. Наближихме форта в тръс. Гог седеше зад мен, хванал ме през кръста, а Горгот подтичваше отстрани. Макин и Райк яздеха зад нас и се смееха на нещо. Наумеше ли си да го направи, Макин можеше да разсмее дори Райк. След тях яздеше Грамло, после — Сим и Роу. Сигурно Горгот беше изплашил войниците от форта, макар че от това разстояние едва ли го виждаха добре. Така или иначе, седлото на сивушкото от лявата ми страна изведнъж се опразни.
Дръпнах юздите на Барт и той описа малък кръг, а аз скочих в движение от гърба му доста преди другите от бандата да дойдат на себе си. Късметлийски изстрел, реших. При това разстояние между нас и стените на форта дори добър стрелец с дълъг лък трудно би успял да уцели и къща. Но късметлийска или не, стрелата беше факт — опереният ѝ край стърчеше забит във врата на Маикал от едната страна, острият се подаваш на трийсетина сантиметра от другата и от него капеше кръв. Клекнах до Маикал и той ме погледна с нетипична бистрота в очите.
— Време е за умирачка, брат Маикал. — Не исках да го лъжа. Стиснах ръката му.
Той не сваляше поглед от мен. Другите викаха и обикаляха около нас с конете си.
— Крал Йорг — каза той, но без звук, защото от устата му бликаше кръв. Изглеждаше странно с килнатия си шлем и неочакваната светлина в погледа, сякаш дъските, които бяха хлопали цял живот в главата му, изведнъж се бях наместили. Сякаш е било достатъчно просто да падне от коня. Никога не ме беше наричал „крал“, мислех, че „брат“ е най-сложното понятие, с което може да се справи.
— Брат Маикал — казах аз. Губил бях много братя, но малцина бях гледал в очите, докато умират. Силата се отцеди от ръката му. Маикал се закашля, кръв шурна от устата му, после всичко свърши.
— Какво стана, по дяволите? — извика Макин и скочи от коня си.
Не можех да откъсна поглед от стрелата. Капка кръв висеше тежко от върха ѝ и в нея виждах разкривеното отражение на бебешко лице. Виждах червен нож и Катерин, която върви между гробовете.
„Здравей, Йорг“ — беше казала тя.
— Умрял е. — Кент клекна до мен. — Как? — Стрелата във врата на Маикал явно не отговаряше на въпроса му.
Станах, минах покрай коня на Макин и взех щита от дисагите му. Студ пълзеше в мен, щипеше бузите ми. Взех арбалета на Нубанеца от мястото му на гърба на Барт и проверих двойния заряд.
— Йорг? — Кент се изправи.
— Влизам — казах аз. — И никой няма да излезе жив оттам. Вие оставате тук. Последва ли ме някой, ще го убия. Разбрано? — Не изчаках за отговор.
Изминах стотина метра, преди да излети следващата стрела. Заби се далече вляво от мен. Стрелата, която бе убила Маикал, явно бе изстреляна напосоки, ей така, за всеки случай. Преметнах през рамо арбалета на Нубанеца. Тънки каишки държаха стрелите в жлебовете им.
Различавах четирима мъже на бойниците. След още петдесет метра те стреляха заедно, в залп. Вдигнах щита. Една от стрелите се заби в него, другите изтропаха по камъните.
Фортът не беше голям, беше по-скоро наблюдателница. Трийсет мъже биха се настъпвали по краката вътре, а и по всичко личеше, че гарнизонът не е бил в пълния си състав от години.
Когато навлязох в обсега на лъковете, мъжете във форта най-после събраха кураж. Един се приближи със спокойна крачка към четиримата на стената, момче на не повече от шестнайсет години. Още трима излязоха на бойниците, но не бяха военни — нямаха униформа, просто сбирщина някаква, цивилна. Имаше и други като тях, надничаха през отворите в стената.
— Значи няма да ме пуснете при вас? — извиках им.
— Как е приятелчето ти? — извика един дебелак от стената. Другите взеха да се смеят.
— Добре е — казах. — Конят му се подплаши и го хвърли. Понатъртил се е, но скоро ще стане. — Надникнах над щита си и издърпах забилата се в него стрела. — Това иска ли си го някой? — Чувствах се абсолютно спокоен, ведър дори, и в същото време знаех, че буря лети към мен, препуска насам под сбиращи се черни облаци.
— Ми да. — Половин дузина мъже се бяха струпали зад портата, единият изсумтя и взе да върти колелото. Решетката се вдигаше педя по педя, веригата дрънчеше в жлеба си. Яки мускули се издуваха светли под мръсотията.
Видях как двамина на стената се споглеждат. Изглежда, смятаха да ми вземат и друго, не само стрелата. Тръгнах напред, така че да стигна до портата точно когато решетката се вдигне достатъчно, за да мина под нея, без да се навеждам.
Блъсна ме воня, от която очите ми се насълзиха. Животът на открито разглезва сетивата.
