– Може пък библиотекарите да са спасили първо дневниците на владетелите... може да са оцелели.
Сърцето ù се сви леко.
– Възможно е. Но ще разберем със сигурност чак когато се върнем в Терасен. – Тя потупа с крак по килима. – Трябва да го скрия.
На пода в дрешника ù имаше разхлопана дъска, под която криеше пари, оръжия и бижута. Засега щеше да свърши работа. А Едион нямаше да задава въпроси, защото така или иначе беше твърде рисковано да носи амулета на публични места, дори под дрехите си. Поне докато се прибереше в Терасен. Тя впери поглед в древния талисман.
– Ами, скрий го тогава.
– Не искам да го докосвам.
– Ако се задействаше толкова лесно, предците ти вече щяха да са разбрали какво представлява.
– Ти го вземи – сбърчи вежди тя.
Той я изгледа сурово.
Елин прогони всички мисли от главата си, наведе се напред и вдигна амулета от масата. Роуан се напрегна осезаемо, сякаш свикваше силите си, независимо от увереността, с която говореше.
Ключът натежа като воденичен камък в съзнанието ù, но първоначалното усещане за объркване, за бездънна сила... бе притихнало. Сякаш спеше.
Тя вдигна бързо килима в дрешника си, клекна и откачи разхлабената дъска. Усети, че Роуан наднича зад рамото ù в малкия тайник. Тъкмо се канеше да пусне амулета в него, когато някаква нишка я подръпна отвътре – не, не беше нишка, а... вятър, сякаш могъща сила влетя в тялото ù от Роуан, сякаш връзката помежду им оживя и Елин усети какво е да бъде Роуан...
Пусна амулета в тайника и той тупна само веднъж, тежък като оловна плоча.
– Какво има? – попит Роуан.
Тя се извъртя, за да го погледне в лицето.
– Усетих... усетих те.
– Как?
Елин му обясни как същността му се е вляла в нея, как е изпитала чувството, че носи кожата му, макар и само за миг.
Той не се зарадва особено.
– Тази способност може да ни е полезна по-натам.
Тя свъси вежди.
– Типично изказване за воин грубиянин като теб.
Роуан сви рамене. Богове, как носеше толкова могъщество на плещите си?
Можеше да смачка нечии кости, без дори да използва магия. Способен беше да срути цяла сграда с няколко стратегически удара.
Знаеше го и преди, разбира се, че го знаеше, но да го изпита върху себе си...
Най-могъщият воин на елфическия народ. В очите на едно човешко същество силата му беше не по-малко свръхестествена от тази на Валгите.
– Но май си прав – не бива просто да откликва на подсъзнателните ми желания – съгласи се накрая Елин. – Иначе предците ми щяха да са изравнили Оринт със земята при първия си гневен изблик. Струва ми се, че... че тези неща са неутрални по природа. Носителят обуславя употребата им. В ръцете на човек с чисто сърце амулетът ще носи само добро. Затова и Терасен е процъфтявал някога.
Тя върна дъската на мястото ù и я потупа с длан.
– Повярвай ми, предците ти не са били светци – изсумтя Роуан.
Подаде ù ръка и тя опита да не се взира в нея, докато я поемаше. Здрава, мазолеста, непобедима – безсмъртна като него самия. Но в хватката му имаше нежност, запазена само за онези, които обичаше и се бе заклел да брани.
– Не мисля, че сред тях е имало асасини – рече Елин, когато Роуан пусна ръката ù. – Ключовете могат да покварят само черно сърце... и да дадат светла сила на бялото. Не съм чувала за сиви сърца.
– Фактът, че се тревожиш така, ми казва достатъчно за намеренията ти.
Тя се разходи по пода на дрешника, за да се увери, че няма скърцащи дъски, които да разкрият местоположението на тайника. Над града прокънтя гръмотевица.
– Ще се престоря, че това не е поличба – измърмори под носа си.
– Успех. – Върнаха се в спалнята и Роуан я сръчка с лакът. – Ще държим нещата под око. И обещавам, ако забегнеш към Тъмното кралство, да те придърпам към светлината.
– Много забавно.
Малкият часовник на нощното ù шкафче иззвъня и над Рифтхолд отново се разнесе гръм. Бурята се разразяваше бързо. Хубаво – може би щеше да прочисти главата ù.
Тя отиде до кутията, която Лизандра ù беше донесла, и извади предмета от вътре.
– Бижутерът на Лизандра е много талантлив – коментира Роуан.
Елин вдигна дубликата на магическия амулет. Размерът, цветът и тежестта му бяха почти идентични. Остави го на тоалетната си масичка като небрежно захвърлен накит.
– Ако някой случайно се поинтересува къде е.
* * *
Когато часовникът удари един, пороят вече беше стихнал до кротък ръмеж, но Елин не слезе от покрива, откакто се бе качила да поеме наблюдателния пост от Едион. Роуан дочака полунощ в апартамента и остана търпеливо на мястото си, докато стрелките на часовника пълзяха към един. Още към дванадесет Каол беше наминал за малко да докладва на генерала какво правят хората на Аробин.
Но Роуан нямаше намерение да чака повече.
Намери я да стои под дъжда, отправила поглед на запад – не към лъскавия дворец от дясната ù страна, не към морето зад гърба ù, а към града.
Роуан нямаше нищо против, че е надникнала в душата му. Искаше да я увери, че не го е грижа какво е разбрала за него, стига да не я отблъснеше – и отдавна щеше да ù го е казал, ако и до този момент не немееше пред красотата ù тази вечер.
