Кралството полностью

В нашия край, ако не умрат от сърце или рак, мъжете издъхват в автомобилни катастрофи или в хамбара — било в края на въже, било срещу дулото на оръжие. Пропилях възможността да убия татко и се досещах, че той няма да ми предостави втора такава. И сега се налагаше сам да измисля план. Начертах го и осъзнах колко правилно е моето решение. Замисълът ми не бе повлиян от прословутата фраза, че капитанът потъва заедно с кораба си. Съображенията ми бяха чисто практически: автомобилна катастрофа няма да бъде разследвана толкова обстойно, колкото мъж с огнестрелна рана — или поне така си въобразявах. Освен това нямах представа как бих накарал татко да влезе в хамбара, за да го гръмна, без най-малкото мама да разбере. Един Господ знае дали тя щеше да излъже полицията, Когато е убит мъжът, без когото не може да живее. Да, майка съм, но на първо място съм съпруга. А да разваля спирачките беше съвсем просто. Как щяха да се развият събитията след саботажа, можех да предвидя лесно. Всяка сутрин татко ставаше, отиваше да нагледа козите, сваряваше си кафе и мълчаливо наблюдаваше как аз и Карл закусваме. После двамата тръгвахме с колелетата към училище, татко се качваше в кадилака и потегляше към центъра, за да вземе пощата и да си купи вестник.

Кадилакът стоеше паркиран под стряхата на хамбара. Бях виждал стотици пъти как татко пали колата, дава газ и — освен ако пътят не е заснежен или заледен — нито веднъж не докосва спирачките и не завърта волана, преди да стигне Козия завой.

И така, на следващата вечер — тъкмо бяхме вечеряли — казах, че ще ида да поблъскам боксовата круша в хамбара.

Тримата мълчаха. Мама и Карл обираха последните остатъци в чиниите, а татко ми хвърли изпитателен поглед. Навярно защото и аз, и той нямахме навика да обявяваме гласно какво възнамеряваме да правим. Просто го правехме.

Взех спортния сак с инструментите, които си бях донесъл от сервиза. Работата се оказа малко по-сложна от очакваното, но след трийсетина минути вече бях развил шпилката и болта, захващащи кормилния прът към рейката; пробих по една дупка във всеки спирачен маркуч и събрах изтеклата спирачна течност в кофа. Облякох си спортния екип и половин час млатих крушата, та да стана вир-вода от пот. Върнах се в дневната, където заварих мама и татко. Той — с вестник в ръка. Тя — с плетка. Същинска реклама от шейсетте.

— Снощи се прибра късно — подхвърли татко, без да вдига поглед от вестника.

— Наложи се да остана след работно време.

— Не се стеснявай да ни кажеш, ако си срещнал някое момиче — усмихна се мама, все едно наистина бяхме нормално семейство от телевизионна реклама.

— Работих, нищо повече.

— Е — татко сгъна вестника. — Изглежда и занапред ще оставаш след работа, защото току-що се обадиха от болницата в Нотуден. Бернард е хоспитализиран. Явно по време на вчерашния преглед са открили нещо притеснително. Най-вероятно ще го оперират.

— Сериозно? — Направо изстинах.

— Да. Дъщеря му била със семейството си в Майорка и не можела да си прекъсне ваканцията. От болницата настояха да отидем ние.

Карл влезе в стаята.

— Какво има? — попита. Гласът му още звучеше, все едно току-що е излязъл от упойка, а бузата му беше посиняла, но поне отокът беше спаднал.

— Тръгваме за Нотуден. — Татко се надигна от стола. — Облечете се.

Паникьосах се. Внезапно изпаднах в пълен ступор — понякога се случва, Когато някоя сутрин отвориш входната врата, без да си подготвен за трийсетте градуса под нулата навън. Отворих уста и пак я затворих. Защото парализата бе обхванала и мозъка ми.

— Утре имам важно контролно — обади се Карл и ме погледна. — Рой обеща да ме препита.

И думичка не бях чул за никакво контролно. Не знам доколко бе схванал Карл. По-скоро се бе досетил по вида ми, че отчаяно търся повод да не пътуваме до Нотуден.

— Ами тогава — мама погледна татко. — Да останат…

— И дума да не става — възрази сприхаво той. — Семейството е най-важно.

— Утре след училище ще дойдем с автобуса — пробвах.

Тримата ме изгледаха малко изненадани. Според мен всички ние го забелязахме. Някак внезапно бях започнал да звуча като татко: отсичаше като с нож и споровете у дома тутакси секваха, защото така или иначе, думата му надве не ставаше.

— Добре — каза сякаш с облекчение мама.

Татко мълчеше, но не ме изпускаше от поглед.

Мама и татко се приготвиха за път. Карл и аз излязохме на двора да ги изпратим.

Стояхме пред колата в здрача — четиричленно семейство, което предстоеше да се разцепи на две.

— И да карате внимателно — заръчах.

Татко кимна. Бавно. Възможно е, разбира се, и аз като мнозина други, постфактум да отдавам твърде голямо значение на така наречените famous last words, прословути последни думи, както се изразяват англичаните. Или, в татковия случай, на последното безмълвно кимване. Но в това кимване долових намек за признание. Дали пък не беше намек за осъзнаване? Осъзнаване, че синът му възмъжава.

Двамата се качиха в кадилака, който запали с ръмжене. То премина в нежно мъркане. Поеха към Козия завой.