Още преди погребението Карл и аз се явихме на разпит пред ленсмана. Той, разбира се, го нарече „просто разговор“. С фанатично упорство Сигмюн Улсен търсеше отговор на въпроса защо преди Козия завой няма спирачни следи. Пита дали баща ни е бил депресиран. С брат ми обаче се придържахме към версията за нещастен случай. Например, малко по-висока скорост и секунда невнимание, докато татко е погледнал в огледалото за обратно виждане, за да провери идваме ли след тях с волвото. Нещо такова. Накрая останах с впечатлението, че ленсманът възприе нашата теория. Давах си сметка какви късметлии сме, защото той се придържаше само към две версии: злополука и самоубийство. Когато пробих спирачните маркучи и източих достатъчно спирачна течност, та спирачките да откажат, знаех, че само по себе си това няма да е достатъчно да събуди съмнение. Все пак малко въздух в спирачната система е често срещана неизправност при старите автомобили. Виж, ставаше по-лошо, ако откриеха, че болтът, който захваща кормилния прът към рейката, е разхлабен и именно затова кормилното управление е излязло от строя. Колата се бе приземила в Хюкен по таван и не беше толкова потрошена, колкото бях очаквал. Само един разхлабен болт едва ли би породил у разследващите подозрения за злоумишлени действия. Но разхлабен болт и пробити спирачни маркучи? Плюс липса на следи от изтекла спирачна течност по асфалта. Както казах, бяхме извадили късмет. Или по-точно аз. По един или друг начин Карл се беше досетил, че всъщност умишлено съм повредил кадилака и така съм предизвикал катастрофата. И аз го знаех. Той беше усетил инстинктивно, че онази вечер двамата не бива в никакъв случай да се качваме в кадилака. Нали му бях обещал точно това: да намеря решение. Карл обаче така и не ме попита точно как съм го направил. Най-вероятно се е досетил, че съм пипал спирачките; нали и той видя как стоп-светлините светнаха, а кадилакът не намали. Но защо да му обяснявам, щом не ме пита? Не носиш наказателна отговорност за нещо, което не знаеш. Арестуваха ли ме за убийството на родителите ни, исках да пропадна сам. Нямаше нужда Карл да е до мен, както мама беше до татко. Защото за разлика от мама, Карл можеше да живее прекрасно и без мен. Или поне тогава така си мислех.
Карл беше роден в ранна есен, аз — в разгара на лятната ваканция. И съответно на рождения си ден той получаваше подаръци от съученици и правехме празненство вкъщи, докато моят рожден ден отминаваше незабелязано. Всъщност не се оплаквах. Затова и ми отне няколко секунди, докато схвана, че звънко изречените, сякаш изпети думи са предназначени за мен:
— Честит осемнайсети рожден ден!
Тъкмо бях излязъл в почивка и седях върху дървени палети зад автосервиза. Примижал, слушах „The Cream“. Погледнах нагоре и извадих слушалките от ушите си. Заслоних очи с ръка, за да видя по-добре кой стои срещу мен. Не че не помнех този глас. Гласът на Рита Вилумсен.
— Благодаря — отвърнах и усетих как лицето и ушите ми пламват, все едно са ме спипали да правя нещо нередно. — Кой ти каза?
— Вече си пълнолетен — продължи тя. — Имаш право да гласуваш. Да изкараш шофьорска книжка. И могат да те вкарат в затвора.
Зад нея стоеше саабът. Повтаряше се ситуацията от преди няколко месеца. Същевременно обаче във въздуха витаеше и нещо различно. Сякаш Рита Вилумсен се бе върнала, за да изпълни дадено миналия път обещание. Докато пъхах слушалките в джоба си, усетих как ръката ми леко трепери. Бях се целувал с няколко момичета, а зад културния дом в Ортюн веднъж дори бръкнах под сутиена на една, но определено все още бях девствен.
— „Сонет“-ът ми нещо тропа — каза тя.
— Как по-точно?
— Качи се да се повозиш и ще чуеш сам.
— Разбира се. Само момент. — Подадох глава в офиса. — Излизам за малко — съобщих.
— Добре — промърмори чичо Бернард, без да вдига поглед от „проклетата бумащина“, както наричаше струпаните на купчини книжа. Докато беше в болницата, купчините набъбнаха. — Кога ще се върнеш?
— Не знам.
Той си свали очилата за четене и ме изгледа.
— Добре.
Прозвуча като въпрос дали няма да добавя още нещо и същевременно като уверение, че дори да не го направя, той не се сърди и ми има доверие.
Кимнах и излязох на слънце.
— В това хубаво време ще е готино да свалим гюрука — подхвърли Рита Вилумсен, докато шофираше по шосето.
Не я попитах какво ни пречи да го направим.
— Кога се чува въпросното тропане? — попитах.
— Тукашните ме питат дали съм купила колата заради подвижния гюрук. Намерила къде да кара кабриолет, мислят си сигурно. Тук лятото трае месец и половина. Но знаеш ли кое всъщност е причината да купя тази кола, Рой?
— Цветът?
— Не ставай сексист — засмя се тя. — Името. „Сонет“. Знаеш ли какво е сонет?
— Модел сааб.
— Поетична форма. Любовно стихотворение; състои се от две четиристишия и две тристишия, общо четиринайсет стиха. За майстор на сонета смятат италианеца Франческо Петрарка. Петрарка бил лудо влюбен в Лаура, съпруга на граф. През живота си написал 317 сонета, посветени на Лаура. Внушителен брой, а?
— Жалко, че е била омъжена.
