Видяхме как стоп-светлините на кадилака светват. Спирачките отказаха, но светлините работеха. Колата набра скорост. Карл издаде звук. Представих си как татко завърта волана, чува стържене от кормилния прът, усеща как воланът се завърта без никакво съпротивление и никакъв ефект върху колелата. Почти съм сигурен, че в този миг е проумял. Поне се надявам да е така. Да е проумял и да е приел. Да е приел, че замисълът включва и мама, че така сметката излиза. Тя можеше да живее със злодеянията му, но не и без него.
Цареше тишина и забележително отсъствие на драма. Нямаше и помен от вой на отчаян клаксон, свистящи гуми или писъци. Чух само изхрущяване на гуми. После колата изчезна, а златоперият дъждосвирец запя за самотата.
Трясъкът от Хюкен прозвуча като далечен закъснял гръм. Не чух какво каза или извика Карл. Бегло ми хрумна, че сега двамата сме сами на белия свят. Че пътят пред нас се шири празен, а в момента в припадащия здрач виждаме само планински силуети, очертани върху небесния фон — оранжев на запад и розов на север и на юг. По-красиво нещо не съм виждал, помислих си. Залез и изгрев в едно.
Спомням си погребението съвсем откъслечно.
Чичо Бернард пак беше на крака. Лекарите решиха да не го оперират. Само той и Карл плакаха. Църквата се напълни с хора. Доколкото ми беше известно, мама и татко никога не бяха имали вземане-даване с тях, освен при крайна необходимост. Чичо Бернард каза няколко думи и прочете на глас надписите на венците. Най-големият беше от „Автомобили втора ръка и скрап «Вилумсен»“. Навярно щеше да осчетоводи разхода в графа „представителни“ и да се възползва от данъчни облекчения. Нито аз, нито Карл не изразихме желание да говорим, а и свещеникът не настоя. Според мен той дори се зарадва на възможността най-сетне да говори пред толкова многобройна публика. Не си спомням думите му. Май въобще не го слушах. После в безкрайна върволица от бледи, опечалени физиономии хората се изредиха един по един да ни поднасят съболезнования. Все едно седиш в кола до железопътен прелез и наблюдаваш как зад прозорците на преминаващ влак се изнизват лица. Уж се взират в теб, но всъщност отиват съвсем другаде.
Мнозина изразиха съпричастност. Как да им обясня, че ако имаше начин да се поставят на мое място, щяха да разберат, че не съм за окайване.
В деня преди да се пренесем при чичо Бернард, с Карл стояхме в трапезарията в „Опгор“. Това си го спомням. Тогава дори не подозирахме, че само след няколко дни ще се върнем в „Опгор“. Цареше страшна тишина.
— Сега всичко това е наше — отрони Карл.
— Да. Искаш ли да вземеш нещо?
— Това. — Карл посочи шкафа, където татко държеше касите с „Будвайзер“ и бутилката с бърбън.
Аз взех кутията с тютюн „Бери“. Ето така започнах да смуча тютюн. Не прекалявах, защото човек не знае кога пак ще се сдобие с „Бери“, а след като си опитал вкуса на истински ферментирал тютюн, не можеш да понасяш онзи боклук, който предлагат в Швеция.
