Трън свали превръзката на врата си.
— Толкова бързо?
— Имунната ти система ще трябва да свърши останалото. Трябва да слагаме от разтвора по четири пъти дневно в продължение на седмица-две. Зрението ти ще започне да се връща след шест-седем дни, но постепенно. Тялото ти ще произведе на практика нов зрителен нерв, а това не става за една нощ. А сега, бъди голямо момче и си сложи сам капките.
— Ама вие сериозно ли? — Трън се намръщи. — Бихме целия този път, за да ме оставите да си избода сам очите накрая?
Докторът въздъхна и потопи капкомера в стъкленицата.
— Добре. Наклони си главата назад и дръж очите широко отворени. Три капки във всяко око.
Той протегна ръка напред и я задържа над широко отворените очи на Трън. На върха на капкомера от прозрачния разтвор се бе издула капчица. И тогава погледът на доктор Ърланд падна върху една синина от вътрешната страна на китката си. Той замръзна и бързо изви ръката си нагоре, че да я огледа. Синината се бе образувала около тъмночервено петно, подобно на локвичка кръв под тънката му кожа.
Стомахът му се сви. Внезапно Ърланд затрепери, отстъпи бавно от Трън и остави стъкленицата и капкомера върху масата. Трън свали главата си.
— Какво има?
— Нищо — измърмори докторът, пресегна се към едно шкафче, извади отвътре маска за лице и я сложи върху носа и устата си. — Просто… трябва да проверя още веднъж нещо.
Той взе един стерилен разтвор, почисти с него стъкленицата и капкомера, после ги уви в кърпа. Вече се чувстваше отмалял, но вероятно само си внушаваше. Дори при мутация на болестта жертвите й оцеляваха някъде между двадесет и четири и четиридесет и осем часа, след като са се появили симптомите.
Но той беше стар човек. И се бе преуморил от ходенето в аварийните тунели и препускането през двореца. Имунната му система сигурно вече е под натиск. Той хвърли поглед към Трън, който беше захванал да си свирука.
— Трябва да ти взема кръв.
— Моля ви, не ми казвайте, че нещо се е объркало — изпъшка Трън.
— Не, само взимам предпазни мерки. Дай ми ръката си.
Трън не се зарадва никак, но при все това запретна ръкава си. Тестът ставаше бързо и докторът го беше правил хиляди път — взимаш кръв и я пускаш в диагностичния апарат, за да провери за наличието на летумозисни патогени — но въпреки това той се улови, че мисли за топлината на дъха си, уловен в маската.
Трън. И ако той се върнеше при другите — Синдер.
И неговата Месечинка.
Той се улови за масата, за да спре треперенето на ръцете си. Защо не й бе казал истината досега? Беше предположил, че ще имат достатъчно време. Беше вярвал, че го чакат още години след короноването на Селена и прокуждането на Левана. Години, в които да й признае истината. Да я прегърне. Да й каже колко много я обича. Да й се извинява отново и отново, че някога е позволил да му я вземат.
Той се вторачи в обрива, който приличаше на синина. Засега беше само един. Не се бе разпространил, поне не и върху ръката му. Но след като с аналитичния си мозък беше видял същия този обрив върху китките на толкова много жертви, часовникът в него вече отмерваше времето.
Той щеше да умре.
Апаратът звънна и го накара да подскочи.
Резултати за летумозис: отрицателни
Възрастният мъж затвори очи облекчено.
— Как върви, докторе?
— Аз… — той се покашля. — Реших, че ще е по-добре да оставим клетъчния разтвор да постои няколко часа. Можеш да си сложиш от капките, когато се качиш на кораба. — Той взе един стилус и започна да пише съобщение на портскрийна. — Ще оставя инструкциите в портскрийна. За всеки случай.
— За кого са тези инструкции?
Коремът му се сви, докато пишеше.
— Аз няма да се върна с вас.
Настана мълчание, което се подсилваше от потропването на стилуса и от собственото му тежко дишане.
— Ама какви ги приказвате?
— Твърде стар съм. Само ще ви забавя. Когато другите дойдат, искам да тръгнете без мен.
— Не ставайте глупав. Нали имаме план. Ще се придържаме към него.
— Не, аз оставам тук.
— Защо? За да може Левана да ви спипа и да ви измъчва, че да научи нещо, затова ли? Чудесна идея.
— Тя няма да има време да ме измъчва. Аз вече умирам.
Като каза това, нещо го стегна отвътре и изведнъж очилата му се запотиха. Нямаше време. След всичките тези години времето пак не стигаше.
— Какво говорите?
Ърланд не отвърна, а завърши първо бележката в портскрийна. После мушна стилуса зад ухото си, отиде до вратата и надникна през малкото прозорче в коридора на лабораторията. Отвън се бяха натрупали десетки мъже от охраната, които се пръснаха на всички страни с вдигнати пистолети.
— Всичко върви по план — измърмори докторът.
Една ръка тупна на рамото му и той така рязко се отдръпна, че едва не падна върху шкафовете.
— Не ме докосвайте!
— Какво става? — попита Трън, чието нетърпение растеше. Като се приведе, за да не може Трън да го хване, доктор Ърланд отиде в другия край на стаята.
