— Мислех си, че посоките трябва да водят към някакво място. Например как да се стигне от стадиона до криптата, измерено в стадии. Дори и Генуезеца ги смята за географски указания. — Пол поклаща глава. — Не разсъждавах като Франческо.
Пол отключва и дръпва вратата. Малката стаичка е претъпкана с книги, куп до куп — умалено копие на Председателската стая в „Бръшляна“. По пода се валят опаковки от бисквити и сандвичи. Стените са гъсто облепени с изписани листчета. „Финей, син на Бел, не е Финей, цар на Салмидеса“, пише на едно от тях. „Да проверя в Хезиод: Хесперетуза или Хесперия и Аретуза“, напомня друго. „Да купя още бисквити“, известява прозаично трето.
В тясната килийка по чудо са вмъкнати и два стола. Вдигам от единия купчина фотокопия и се опитвам да седна, без да съборя нещо.
— И тъй се върнах към гатанките — продължава Пол. — Коя беше първата?
— За Моисей. С латинската дума за рога.
— Точно така. — Той се обръща да затвори вратата. — Беше свързана с погрешен превод. Филология, историческа лингвистика. Беше гатанка за езика.
Започва да рови из камарата книги върху бюрото. Най-сетне открива каквото търси — „История на ренесансовото изкуство“ от Харт.
— Защо ни провървя с първата гатанка? — пита той.
— Защото сънувах онзи сън.
— Не. — Пол разгръща на страницата със скулптурата на Микеланджело, от която започна съвместната ни работа. — Провървя ни, защото гатанката беше за нещо словесно, а ние търсехме нещо веществено. Франческо не дава пет пари за истинските, реалните рога, интересува го думата, погрешният превод. Провървя ни, защото в крайна сметка онзи погрешен превод имаше веществено изражение. Микеланджело е изваял своя Моисей с рога и ти си спомни това. Ако не беше тази веществена изява, никога нямаше да открием лингвистичния отговор. Но точно там беше ключът — в думите.
— И ти започна да търсиш лингвистичния вариант на посоките?
— Именно. Север, юг, изток и запад не са веществени ключове, а словесни. Когато погледнах втората част на книгата, разбрах, че съм прав. Думата stadia се появява почти в самото начало на първата глава. Виж.
Той измъква надраскан лист и ми го подава.
На листа са изписани три изречения:
Джил и Чарли отиват към стадиона да гледат Принстън срещу Харвард. Том крачи с Пол след тях. Кати прави снимките, смее се лъчежарко и беззвучно изрича с устата „Обичам те, Том“.
— Лъчежарко? — подхвърлям аз.
— Тъпо звучи, нали? Претенциозна, измислена дума, точно като в историята на Полифил. — Пол преобръща листа. — Но ако изпишеш текста в таблица, получаваш ето това:
„Д ж и л и Ч а р л и о т и в а т к ъ м с т а д и о н а д а г л е д а т П р и н с т ъ н с р е щ у Х а р в а р д . Т о м к р а ч и с П о л с л е д т я х . К а ти п р а в и с н и м к и т е , с м е е с е л ъ ч е ж а р к о и б е з з в у ч н о и з р и ч а с у с т а т а О б и ч а м т е , Т о м .“
Напрягам се да забележа нещо особено, но усилията ми са безрезултатни.
— Това ли е? — питам аз.
— Това е. Просто следвай указанията. Четири на юг, десет на изток, две на север, шест на запад. De Stadio — от стадиона. Започни от буквата с.
Намирам на бюрото химикалка и тръгвам по маршрута: четири букви надолу, десет надясно, две нагоре и шест наляво.
„Д ж и л и Ч а р л и о т и в а т к ъ м с т а д и о н а д а г л е д а т П р I н с т ъ н с р е щ у Х а р в а р д I Т о м К — - — - — П о л с л е д т I х . К а ти п р а I и с н и м к и Т — - — - — - — - — Ъ ч е ж а р к о и б е з з в у ч н о и з р и ч а с у с т а т а О б и ч а м т е , Т о м .“
Записвам буквите: С-Т-Ъ-П-К.
— Продължавай по същия начин — казва Пол. — От последната буква.
Започвам отново от буквата „к“.
„Д ж и л и Ч а р л и о т и в а т к ъ м с т а д и о н а д а г л е д а т П р I н с т ъ н с р е щ у Х а р в а р д I Т о м К — - — - — П о л с л е д т I х . К I ти п Р а I и с н и м к и Т — - — I — - — - — Ч е ж А р к о и б е з I в у ч Н о и з р и I а с у с т а т А — - — - — - — - — Т о м .“
И ето, върху листа пред мен е изписано: С-Т-Ъ-П-К-А-Т-А.
