Започваме да сновем от стаичката до дъното на коридора, връщайки по рафтовете десетки книги — най-често не там, където им е мястото. Изглежда, Пол се интересува само от едно — да ги махне.
— Помниш ли какво е ставало в Италия точно преди отпечатването на „Хипнеротомахия“? — пита той.
— Само каквото съм чел в пътеводителите за Ватикана.
Пол слага в ръцете ми нов куп книги и пак навлизаме в мрака.
— По времето на Франческо интелектуалният живот на Италия се въртял около един-единствен град — казва той.
— Рим.
Но Пол поклаща глава.
— Много по-малък. Колкото Принстън — имам предвид само колежа, не целия град.
Виждам колко го е очаровало откритието, колко истинско е станало вече за него.
— В този град — казва той — е претъпкано с интелектуалци. Гении. Енциклопедисти. Мислители, търсещи големите отговори на големите въпроси. Самоуки ентусиасти, изучаващи древни езици, които никой друг не разбира. Философи, комбиниращи религиозни догми от Библията с идеи от гръцки и римски текстове, египетска мистика, персийски ръкописи, дошли от такава древност, че никой не знае възрастта им. Абсолютният авангард на хуманизма. Помисли си за гатанките. Университетски преподаватели играят на ритмомахия. Преводачи тълкуват Ораполо. Анатоми ревизират учението на Гален.
Пред мисления ми поглед изплува куполът на църквата „Санта Мария дел Фиоре“. Баща ми често наричаше онзи град майка на съвременната наука.
— Флоренция — казвам аз.
— Точно така. Но това е само началото. Във всяка друга научна дисциплина срещаш най-великите имена на Европа. В архитектурата — Брунелески, който проектира най-големия катедрален купол на хилядолетието. В скулптурата — Гиберти, който създава тъй прекрасен комплекс от барелефи, че го наричат „райската порта“. А помощникът на Гиберти израства и след време става баща на съвременната скулптура — Донатело.
— И живописците си ги е бивало — напомням му аз.
Пол се усмихва.
— Онова малко градче събира най-много гении в цялата история на западната живопис. Прилагат нови техники, измислят нови теории за перспективата, преобразяват рисуването от занаят в наука и изкуство. Трябва да е имало поне три дузини като Алберти, когото биха сметнали за първокласен творец навсякъде по света. Но в онзи град те са художници втора ръка. Защото се конкурират с титаните. Мазачо, Ботичели, Микеланджело.
Мисълта му набира сила и сякаш тласкани от нея, нозете му ускоряват крачка по тъмните коридори.
— Искаш учени? Какво ще речеш за Леонардо да Винчи? Политици? Макиавели. Поети? Бокачо и Данте. И мнозина от тях са били съвременници. А отгоре на всичко в този град съществуват и Медичите. Един тъй богат род, че може да си позволи да покровителства всички творци и интелектуалци, които създава Флоренция. Всички те са събрани заедно, в едно градче и в общи линии по едно и също време. Най-великите културни герои на западната история се разминават по улиците, говорят си на „ти“, работят заедно, надпреварват се, взаимно се подтикват да стигнат по-надалече, отколкото биха успели сами. И всичко това на едно място, където властват истината и красотата, където най-знатните родове се борят кой да поръча най-прекрасните произведения на изкуството, кой да спонсорира най-блестящите мислители, кой да притежава най-голямата библиотека. Представи си го. Всичко. То е като сън. Невероятно.
Връщаме се в стаичката и Пол най-сетне сяда.
— И после, в последните години на петнайсети век, точно преди написването на „Хипнеротомахия“, става нещо още по-поразително. Нещо, за което знае всеки изследовател на Ренесанса, но досега никой не го е свързал с книгата. В гатанката на Франческо упорито се говори за могъщ проповедник в страната на неговите братя. Просто не можех да съобразя каква е връзката.
— Мислех, че Лутер е излязъл на сцената чак през 1517 година. Колона пише през деветдесетте години на петнайсети век.
— Не Лутер — казва Пол. — В края на петнайсети век един доминикански монах е изпратен във флорентинския манастир „Сан Марко“.
Изведнъж проумявам.
— Савонарола.
Знаменитият евангелски проповедник, който в края на петнайсети век възпламенил Флоренция, опитвайки да възстанови вярата на всяка цена.
— Именно — казва Пол. — Савонарола е праволинеен — по-праволинеен човек от него не се е раждал. И когато пристига във Флоренция, той започва да проповядва. Казва на хората, че тяхното поведение е порочно, културата и изкуството — нечестиви, управлението — неправедно. Казва, че Бог е извърнал лице от тях. Кара ги да се разкаят.
Поклащам глава.
