— Това е Четворното правило — казва Пол. — Безкрайно просто, стига веднъж да разбереш как разсъждава Колона. Четири посоки вътре в текста. Само го повтаряй отново и отново, а после разделяш отделните думи.
— Но на Колона навярно са му трябвали месеци, за да напише всичко.
Той кимва.
— Смешното е, че открай време ми правеше впечатление как някои редове в „Хипнеротомахия“ изглеждат по-хаотични от другите — места, където думите не пасват, където допълненията са разместени, където изникват най-нелепи неологизми. Сега всичко се изяснява. Франческо е трябвало да пише текста според определена схема. Това обяснява защо е използвал толкова много езици. Ако простонародната дума не съвпадала с определения интервал, той опитвал с латинската, или пък си измислял съвсем нова дума. И дори не е избрал най-добрата схема. Погледни. — Пол посочва реда, където са отбелязани буквите Т, Ъ и А. — Виждаш ли колко много шифрови букви се събират само на един ред? А ще има и още една, когато отново минеш шест букви на запад. Системата четири на юг, две на север, непрекъснато се връща сама към себе си, тъй че на всеки втори ред от „Хипнеротомахия“ Франческо е трябвало да намира подходящ текст за четири определени букви. И все пак системата се оказала спешна. За петстотин години не я разгадал никой.
— Но буквите в книгата не са отпечатани по този начин — казвам аз, като се питам как е приложил подхода си към реалния текст. — Буквите не са разположени равномерно като в таблица. Как ще откриеш накъде точно е юг или север?
Той кимва.
— Няма начин, защото е трудно да се определи коя буква е точно под или над другата. Наложи се вместо графичен модел да разработя математичен.
Отново ме поразява умението му да съчетава сложност и простота в една и съща идея.
— Да вземем например това, което написах. В случая има… — той брои — … осемнайсет букви на ред, нали? Ако пресметнеш, това означава, че четири на юг винаги ще е точно четири реда по-долу, което се равнява на седемдесет и две букви от началната точка. По същата сметка две на север означава трийсет и шест букви назад. Щом веднъж установиш колко е дълъг стандартният ред на Франческо, правиш проста сметка и продължаваш все по същия начин. Скоро свикваш да откриваш буквите съвсем бързо.
Внезапно ми хрумва, че в нашето съдружие аз разполагам само с едно, което донякъде да сравня с блестящия ум на Пол — интуиция, късмет, сънища, случайни асоциации. Изглежда направо непочтено да твърдя, че сме работили наравно.
Пол сгъва листа и го хвърля в кошчето. За секунда оглежда тясната килийка, после взима камара книги, подава ми я и награбва още една. Болкоуспокояващите сигурно все още действат, защото рамото ми издържа на тежестта.
— Изумен съм, че го откри — казвам аз. — Какво пишеше?
— Първо ми помогни да върна тия книги по рафтовете — отвръща той. — Искам да опразня това място.
— Защо?
— За всеки случай.
— От какво се опасяваш?
Той се усмихва лекичко.
— Да речем, от библиотечна глоба.
Излизаме и Пол ме повежда по дълъг коридор, който се губи в сенките. От двете страни ни ограждат библиотечни лавици с разклонения към ниши и задънени коридори. Намираме се в тъй рядко посещавана част от библиотеката, че осветлението работи само когато някой посетител дойде да щракне ключа.
— Когато приключих, просто не можех да повярвам — казва Пол. — Още преди да привърша разшифроването, треперех от вълнение. Беше свършено. Свършено след толкова много години.
Той спира до една от последните лавици и аз виждам само неясните очертания на лицето му.
— И си струваше, Том. Аз дори и не подозирах какво се крие във втората половина на книгата. Помниш ли какво прочетохме в писмото на Бил?
— Да.
— Повечето в това писмо беше лъжа. Знаеш, че работата е моя, Том. Бил само преведе няколко арабски думи. Направи справки от три-четири книги, изкара няколко фотокопия. Всичко останало свърших сам.
— Знам — казвам аз.
Изведнъж Пол рязко вдига длан пред устата си.
— Не е вярно. Без всичко, което откриха баща ти и Ричард, без онова, което разгадахте вие — особено ти — нямаше да успея. Не съм го направил сам. Вие ми посочихте пътя.
Пол изрича имената на баща ми и Ричард Къри тъй, сякаш са двама светци мъченици от картините в лекцията на Тафт. За момент се чувствам като Санчо Панса, заслушан в словата на Дон Кихот. Знам, че великаните, които вижда, са само вятърни мелници, и все пак именно той вижда ясно в тъмата, а аз се съмнявам в очите си. Може би там е била хитрината през цялото време, мисля си аз: ние сме животни, надарени с въображение. Само който вижда великани, може да застане на раменете им.
— Но Бил беше прав за едно — казва Пол. — Резултатите наистина ще засенчат всичко друго в историческите изследвания. За дълго време.
Той взима от ръцете ми камарата книги и изведнъж се чувствам като в безтегловност. Зад нас коридорът се простира към далечната светлина, а разклоненията от двете страни чезнат в пространството. Дори и в сумрака виждам как се усмихва Пол.
