Оглеждам преобразения клуб. Непрестанната работа на Джил, поръчките и плановете, срещите с цветари и доставчици — всичко това изведнъж се превръща в нещо повече от обикновен претекст да бяга от нашата компания, когато работите не вървят. Всичко е различно. Предишните маси и кресла са изчезнали. На тяхно място от четирите страни са поставени ъглови маси с пищно зелени покривки, отрупани с порцеланови подноси. Зад всяка от тях, както и зад мокрия бюфет от дясната ни страна, стои келнер с бели ръкавици. Навсякъде има букети без нито едно пъстро петно — само бели лилии, черни орхидеи и някакви други цветя, които виждам за пръв път. Сред гъмжилото от смокинги и тъмни вечерни рокли почти не се забелязва кафявата дъбова ламперия по стените.
— Сър. — До нас изневиделица се появява сервитьор с два подноса. — Агнешко — посочва той сандвичите върху единия — и бял шоколад — това са сладките върху втория.
— Вземи си — казва Джил.
Взимам си и мигновено ме обзема целият глад, натрупан през този безкраен ден на изтървани трапези и тягостни мисли за болнична храна. Когато наблизо минава друг келнер с чаши шампанско, аз грабвам една. Мехурчетата ме удрят в главата и това ми помага да не мисля за Пол.
В този момент от преддверието на столовата, където някога държаха старите столове, долитат звуците на музикален квартет. Пианото и барабаните са наместени в ъгъла, оставяйки място за бас и електрическа китара. Засега свирят ритъм енд блус. Ако зависи от Джил, по-късно ще преминат на джаз.
— След малко се връщам — казва изведнъж той и се отправя към стълбището.
На всяка крачка някой го спира да каже нещо любезно, да се усмихне, да му стисне ръката, понякога дори го прегръщат. Виждам как Доналд Морган сдържано потупва Джил по гърба — спокойно и искрено поздравление от човека, който ще стане крал. Подпийнали първокурснички гледат Джил със замъглени очи, натъжени от загубата за клуба, загубата за тях. Осъзнавам, че днес той е героят на вечерта, едновременно домакин и почетен гост. И все пак без придружител — Брукс, Ана или някой от нас — той вече изглежда самотен.
— Том! — долита глас иззад мен.
Обръщам се и из въздуха лъхва вълшебен аромат, навярно същият като на майката на Джил и приятелката на Чарли, защото ми оказва подобно въздействие. Голям глупак съм бил да си мисля, че най-много харесвам Кати, когато я виждам несъвършена, с чорлава коса и само по тениска. Защото сега тя застава пред мен с вечерна рокля, идеална прическа и фантастични ключици и гърди… и аз едва намирам сили да ахна, улучен право в сърцето.
Кати протяга ръка и изтърсва от ревера ми прашинка, която всъщност се оказва снежинка, оцеляла въпреки топлината.
— И ти не си за изхвърляне — казва тя.
Гласът й звучи вълшебно, изпълнен със спокойна сърдечност.
— Къде е Джил? — пита тя.
— Горе.
Кати грабва от подноса на поредния сервитьор две чаши шампанско и ми подава едната.
— Наздраве. Е, за кого се представяш?
Колебая се. Не съм сигурен точно какво има предвид.
— Костюмът ти. Като кого си се облякъл?
Джил се задава към нас.
— Хей — казва Кати. — Отдавна не сме се виждали.
Джил ни хвърля оценяващ поглед, после се усмихва като горд баща.
— Много сте красиви и двамата.
Кати се разсмива.
— Ами ти за кого се представяш?
Джил разтваря смокинга с елегантен жест. Едва сега разбирам защо се е качвал горе. На кръста му провисва черен кожен колан с кобур, от който стърчи дръжка на револвер с инкрустации от слонова кост.
— Аарон Бър — казва той. — Випуск 1772.
— Блестящо — оценява Кати, гледайки дръжката на револвера.
— Кое е блестящо? — изтърсвам аз.
Джил ме поглежда с изненада.
— Костюмът ми. Бър е застрелял Хамилтън на дуел9.
Той слага ръка на гърба ми и ме повежда към площадката между първия и втория етаж.
— Виждаш ли какво си е сложил Джейми Нес на реверите?
Джил посочва някакъв рус абсолвент, чиято папийонка е бродирана с нотни знаци. На левия му ревер различавам кафяв овал, а на десния черно кръгче.
— Футболна топка и хокейна шайба — обяснява Джил. — Представя се за Хоби Бейкър, членувал в „Бръшляна“ през 1914 година. Единственият спортист, успял едновременно да влезе в почетните списъци на футболната и хокейната асоциация. Хоби участвал в певческата група на клуба — затова са нотните знаци.
След миг Джил посочва висок абсолвент с яркочервена коса.
— Крис Бентъм, точно до Дъг. Той е Джеймс Медисън10, випуск 1771. Личи си по копчетата на ризата му. Най-горното е с печата на Принстън — Медисън бил първият председател на дружеството на випускниците. А четвъртото е американското знаме…
Гласът му звучи механично като на екскурзовод, сякаш мислено чете предварително написан текст.
— Всичко е въпрос на фантазия — подхвърля Кати откъм подножието на стълбището.
Поглеждам я отвисоко и новият ъгъл ми дава възможност да оценя още по-добре колко великолепно й стои роклята.
Джил отправя поглед някъде настрани.
— Слушайте, имам да свърша нещо. Ще се справите ли сами за малко?
Край мокрия бюфет Брукс сочи един от сервитьорите с бели ръкавици, който се е подпрял на стената.
— Един от сервитьорите е пиян — казва Джил.
