— Недей да се тревожиш за нас — успокоявам го аз и забелязвам колко невероятно тънка изглежда отвисоко шията на Кати. Почти като стъбло на слънчоглед.
— Ако ви трябва нещо, обадете се.
Тръгваме надолу по стъпалата. Оркестърът свири мелодия на Дюк Елингтън, чашите с шампанско звънят, а устните на Кати блестят в яркочервено — цветът на целувката.
— Искаш ли да танцуваме? — питам я аз.
Кати се усмихва и ме хваща за ръката.
В подножието на стълбището двамата с Джил тръгваме в различни посоки.
На дансинга е с пет-шест градуса по-топло, отколкото в останалата част на клуба. Плътно притиснати двойки кръжат в бавен танц като метеорен поток, но аз мигновено се усещам в свои води. Двамата с Кати сме слушали много музика заедно от онази първа вечер, когато се срещнахме в „Бръшляна“. През почивните дни клубовете на Проспект авеню наемат оркестри за всякакви вкусове и само за няколко месеца сме изпробвали всичко — от латиноамерикански до бални танци. Със своите девет години уроци по балет Кати има стил и изящество за трима-четирима танцьори, тъй че взети заедно не отстъпваме на другите двойки. Впрочем, трябва да се отбележи, че под нейното благосклонно ръководство и аз имам съществен напредък. Колкото по-дълго оставаме на дансинга, толкова по-дръзки ставаме; изглежда, че си казва думата и шампанското. Успявам да я прегъна назад, без да падна върху нея, тя пък успява да се завърти около здравата ми ръка, без да я изкълчи и скоро ставаме страхотни.
— Реших кой съм — казвам аз, като я придърпвам отново към себе си.
Допирът помежду ни е вълшебен, гърдите й напират да изскочат от тясното деколте.
— Кой? — пита Кати.
И двамата се задъхваме. По челото й избиват ситни капчици пот.
— Франсис Скот Фицджералд.
Кати поклаща глава и се усмихва. Връхчето на езика й се показва между зъбите.
— Не можеш. Фицджералд не е позволен.
Говорим високо, все по-близо един до друг, за да надвикаме музиката.
— Защо не? — питам аз, опирайки устни в косата й.
Шията й лъха на парфюм също както във фотолабораторията и връзката между двата момента — усещането, че всъщност сме същите, само в други дрехи — ми стига, за да изпитвам блаженство.
— Защото той е членувал в „Къщурката“ — отговаря тя, като се привежда напред. — Това е чисто богохулство.
Усмихвам се.
— И докога ще продължи всичко?
— Балът ли? До началото на църковната служба.
Трябват ми две-три секунди, за да си спомня, че утре е Великден.
— Значи до полунощ?
Тя кимва.
— Кели и другите се тревожат за посещаемостта в катедралата.
Сякаш по сигнал правим още една въртележка и насреща ни изниква Кели Данър, размахала пръст срещу някакъв второкурсник с лъскав смокинг. В този момент ми прилича на вещица, превръщаща принц в жабок. Всемогъщата Кели Данър, жената, с която дори Джил не смее да се закача.
— И ще накарат всички да отидат на службата? — питам аз. Не ми се вярва дори Кели да извърши подобен подвиг.
Кати поклаща глава.
— Затварят клуба и препоръчват на всички да отидат.
Когато говори за Кели, гласът й изтънява раздразнено, затова решавам да спра дотук. Гледам двойките около нас и неволно се сещам за Пол, който винаги изглежда самотен в „Бръшляна“.
Точно в този момент ритъмът на купона секва, защото на вратата се появява последната двойка — дошла толкова късно, че да засенчи впечатлението от всичко останали. Паркър е удържал на думата си. Косата му е боядисана в кестеняво, грижливо сресана на път от лявата страна и заедно с белия смокинг и бялата папийонка това му придава удивителна прилика с Джон Кенеди. Партньорката му, ослепителната Вероника Тери, също се е постарала. Буйната платиненоруса прическа, яркорозовото червило и плисираната рокля, която изглежда готова да се вдигне нагоре дори и без полъх от вентилацията на метрото, я превръщат в двойница на Мерилин Монро. Балът е започнал. Сред цяла зала, претъпкана с претенденти, тия двама печелят короната.
Посрещането обаче е убийствено. Залата стихва; само тук-там из ъглите се чува шушукане. От площадката на втория етаж Джил полага усилия да успокои тълпата и аз усещам, че честта да пристигне последен е трябвало да се падне на него и че Паркър е решил да се перчи пред председателя на собствения му бал.
Постепенно Джил смъква градуса на напрежението. Паркър отскача набързо до бара, после с две чаши вино в ръцете повежда Вероника Тери към дансинга. Когато се приближава, забелязвам, че леко залита; по изражението му изобщо не личи, че е станал най-омразната личност в залата. Едва отблизо разбирам защо не му пука. Вече е напълно пиян и се носи сред облак алкохолни изпарения.
С наближаването му Кати се притиска по-плътно до мен, но това не ме учудва, докато не забелязвам какви погледи си разменят. Паркър я зяпа многозначително, с похот и високомерие едновременно. Кати ме дръпва за ръкава да се махнем от дансинга.
— Какво беше това? — питам аз, когато се отдалечаваме.
