— Би трябвало да е затворено — казва Пол, поглеждайки дигиталния си часовник. — Сигурно Бил е уговорил мисис Локхарт да не заключва.
Сега сме в света на Стийн. Забравената дори от времето библиотекарка мисис Локхарт вероятно на младини е кърпила чорапи заедно с жената на Гутенберг. Има гладка, бяла кожа, опъната върху крехка фигура, създадена сякаш специално, за да се рее между библиотечните рафтове. През по-голямата част от работния ден човек може да я завари как си бъбри на мъртви езици с книгите наоколо, досущ като майстор на чучела, разговарящ с творенията си. Минаваме покрай нея, без да я погледнем в очите, и се разписваме в регистъра с химикалка, вързана с верижка за бюрото й.
— Тук е — казва тя на Пол, когото познава. Към мен отправя само презрително сумтене.
През тясното свързващо помещение стигаме пред врата, която никога не съм отварял. Пол се приближава, почуква два пъти и чака да чуе звук.
— Мисис Локхарт? — долита отвътре висок, писклив глас.
— Аз съм — казва Пол.
От другата страна щраква ключалка и вратата бавно се отваря. Бил Стийн изниква пред нас, почти с една педя по-висок както от Пол, така и от мен. Първото, което забелязвам, е колко кървясали са воднистите му очи. А първото, което забелязват те — това съм аз.
— Том е дошъл с теб — казва Стийн, като се чеше по физиономията. — Добре. Бива. Не възразявам.
Бил използва всички отсенки на очевидното, сякаш е изчезнал някакъв филтър между ума и устата му. Първото впечатление обаче е заблуждаващо. След няколко минути банален разговор човек почва да забелязва проблясъци на блестящ ум.
— Лош ден беше — казва той, докато ни въвежда вътре. — Лоша седмица. Нищо де. Аз съм добре.
— Защо не можехме да разговаряме по телефона? — пита Пол.
Стийн отваря уста, но не отговаря. Заема се да чопли нещо между предните си зъби. Разкопчава якето си, после пак се обръща към Пол.
— Ровил ли се е някой из книгите ти? — пита той.
— Какво?
— Защото някой е ровил из моите.
— Бил, случват се такива неща.
— Моята статия за Уилям Какстън? Моят микрофилм за Алдус?
— Какстън е видна фигура — казва Пол.
Никога през живота си не съм чувал за Уилям Какстън.
— Дори и статията за него от 1877 година ли? — възразява Бил. — Тя е само в приложението към „Форестал“. Ами „Писмата на света Катерина“ от Алдус… — Той се обръща към мен. — Погрешно се смята, че там за пръв път е използван курсив. — Пак се завърта към Пол. — Ако не броим мен и теб, микрофилмът е ползван за последен път през седемдесетте. Някой го е резервирал вчера. Не ти ли се случва нещо подобно?
Пол се навъсва.
— Попита ли в отдел „Заявки“?
— Какви ти „Заявки“? Разговарях лично с Рода Картър. Нищо не знаят.
Рода Картър, главен библиотекар на „Файърстоун“. По-нагоре няма накъде.
— Не знам — казва Пол, като се мъчи да успокои развълнувания Бил. — Сигурно няма нищо сериозно. На твое място не бих се тревожил.
— Аз също. Не се тревожа. Но има и още нещо. — Бил минава в другия край на стаята, където пространството между стената и масата изглежда твърде тясно дори за него. Той обаче минава беззвучно и потупва джоба на старото си кожено яке. — Някакви странни обаждания. Отговарям… щрак. Отговарям… щрак. Първо в апартамента, сега и в кабинета ми. — Той поклаща глава. — Няма значение. Сега на въпроса. Открих нещо. — Той се озърта нервно към Пол. — Може би е каквото ти трябва, може би не. Не знам. Но мисля, че ще ти помогне да приключиш.
Бил измъква изпод якето си нещо с размерите на тухла, омотано в няколко слоя платно. Внимателно слага предмета на масата и започва да го развива. И друг път съм забелязал тази негова странна особеност — ръцете му са спокойни само когато държи книга. Същото се случва и сега: докато развива платното, движенията му стават все по-уверени. Изпод дебелата опаковка изниква протрито старинно томче, не повече от стотина страници. От него се разнася странен дъх на саламура.
— От кой отдел е? — питам аз, тъй като не виждам заглавие на гръбчето.
— Не е от отдел — отговаря Бил. — Ню Йорк. Антикварна книжарница. Аз го намерих.
Пол мълчи. Бавно протяга ръка към книгата. Кожената подвързия е груба и напукана, съшита с тънко ремъче. Страниците са изрязани на ръка. Може би е от времето на колонизацията. Книга, съхранявана от някой отдавнашен заселник.
— Трябва да е на стотина години — казвам аз, тъй като Стийн не предлага подробности. — Сто и петдесет може би.
По лицето на Стийн се мярва раздразнение, сякаш невъзпитано куче току-що му е опикало килима.
— Грешка — казва той. — Грешка. — Осъзнавам, че аз съм въпросното куче. — Петстотин години.
Отново насочвам поглед към книгата.
— От Генуа — продължава Бил, гледайки Пол. — Помириши я.
Пол пак мълчи. Вади от джоба си неподострен молив, обръща го и лекичко повдига корицата, използвайки меката гумичка в края. Бил е отбелязал една страница с копринена панделка.
— Внимавай — казва Стийн и разперва длани над книгата. Ноктите му са изгризани до живо месо. — Да не оставиш петна. Взел съм я назаем. — Той се поколебава. — Ще трябва да я върна, когато свърша.
— Къде я намери? — пита Пол.
