— Книжарница „Аргоси“ — обяснява Бил. — В Ню Йорк. Това ти трябваше, нали? Можем да приключим сега.
Пол сякаш не забелязва как се променят местоименията в репликите на Стийн.
— Какво представлява? — питам аз малко по-настоятелно.
— Дневник на началника на пристанище Генуа — казва Пол. Гласът му е тих, очите му следят шрифта на всяка страница.
Аз съм поразен.
— Дневникът на Ричард Къри?
Пол кимва. Преди трийсет години Къри работел над древен генуезки ръкопис, за който твърдял, че представлява ключът на „Хипнеротомахия“. Скоро след като казал на Тафт за книгата, тя била открадната от апартамента му. Къри настоявал, че кражбата е дело на Тафт. Каквато и да е истината, ние с Пол бяхме приели от самото начало, че книгата е безвъзвратно загубена. Вършехме си работата без нея. Сега, когато Пол се бори да приключи дипломната си работа, дневникът може да се окаже безценен.
— Ричард ми каза, че вътре се споменавало името на Франческо Колона — обяснява Пол. — Франческо чакал някакъв кораб да влезе в пристанището. Чиновникът водел всекидневни записки за него и хората му. Къде са отседнали, какво вършат и тъй нататък.
— Вземи книгата за един ден — прекъсва го Бил. Той става и тръгва към вратата. — Ако ти трябва, направи копие. Ръкописно копие. Всичко необходимо, за да приключиш работата. Но трябва да ми я върнеш.
Пол се откъсва от текста.
— Отиваш ли някъде?
— Налага се.
— Ще те видим ли на лекцията на Винсънт?
— Лекция? — Стийн спира. — Не, не мога.
Като го гледам колко е нервен, и мен започва да ме стяга шапката.
— Ще си бъда в кабинета — продължава той и омотава около врата си дълъг червен шал. — Не забравяй, трябва да ми я върнеш.
— Дадено — отговаря Пол и придърпва вързопчето по-близо до себе си. — Ще я прегледам тази нощ. И ще си водя записки.
— Само не казвай на Винсънт — добавя Стийн и дръпва ципа на якето си. — Между нас да си остане.
— Утре ще ти я върна — обещава Пол. — Имам краен срок до полунощ.
— Значи утре — казва Стийн, после замята шала зад гърба си и се изнизва навън.
Както винаги, излизането му е рязко и драматично. С няколко широки крачки прекосява преддверието, където властва мисис Локхарт, и изчезва от поглед. Старата библиотекарка е положила съсухрена длан върху оръфан том на Виктор Юго, сякаш гали шията на отколешен приятел.
— Мисис Локхарт — долита отнейде заглъхващият глас на Бил. — Довиждане.
— Наистина ли е дневникът? — питам аз веднага след излизането на Стийн.
— Само слушай — отвръща Пол.
Той отново забива поглед в малката книжка и започва да чете на глас. Отначало преводът върви колебливо. Пол се бори с лигурийския диалект — езика на Колумбова Генуа — с примес на френски думи. Но постепенно ритъмът става по-равномерен.
— Силно вълнение снощи. Един кораб… разбит на брега. Изхвърлени акули на пясъка, една от тях много голяма. Френските моряци обикалят бардаците. Мавритански… корсар… забелязан в близки води.
Той прелиства няколко страници, четейки напосоки.
— Чудесен ден. Мария се възстановява. Лекарят казва, че урината й изглеждала по-добре. Проклет скъпчия! Билкарят… казва, че би я лекувал два пъти по-евтино. И двойно по-бързо! — Пол млъква за миг и се взира в страницата. — Прилеповият тор — продължава той — лекува всичко.
— Какво общо има това с „Хипнеротомахия“? — прекъсвам го аз.
Но той продължава да прелиства.
— Снощи един венециански капитан пи прекалено много и взе да се хвали. Нашата слабост при Форново. Старото поражение в Портофино. Мъжете го отмъкнаха в… корабостроителницата… и го провесиха на една мачта. Тази сутрин още виси там.
Преди да повторя въпроса си, очите на Пол се разширяват.
— Снощи пак дойде същият човек от Рим — чете той. — Облечен по-богато и от херцог. Никой не знае по каква работа идва. Защо е дошъл? Питам другите. Онези, които знаят нещо, не искат да говорят. Носи се слух, че щял да дойде негов кораб. Бил дошъл да се погрижи за безопасното му пристигане.
Аз се привеждам напред. Пол прелиства и продължава да чете.
— Какво може да е толкова важно, та подобен човек да идва лично да се погрижи? Какъв товар? Жени, казва пияницата Барбо. Турски робини, цял харем. Но аз съм виждал онзи мъж, наричан от слугите си маестро Колона, а от приятелите си брат Колона: той е благородник. Виждал съм и какво има в очите му. Не желание. Страх. Той прилича на вълк, който е видял тигър.
Пол млъква и се вглежда в думите. Къри неведнъж му е повтарял последната фраза. Дори и аз я разпознавам. Вълк, който е видял тигър.
Грубата кожена корица се затваря между дланите на Пол. Из въздуха се носи солен мирис.
— Момчета — долита откъм преддверието безплътен глас. — Времето ви изтече.
— Идваме, мисис Локхарт.
Пол бързо се захваща да омотае книгата отново в платното.
— А сега какво? — питам аз.
— Трябва да покажем това на Ричард — казва той и пъхва вързопчето под ризата, взета назаем от Кати.
— Тази вечер ли?
Докато излизаме, мисис Локхарт промърморва нещо, но не вдига глава.
— Ричард трябва да знае, че Бил е открил дневника — казва Пол и поглежда часовника си.
— Къде е той?
— В музея. Тази вечер има сбирка на музейните попечители.
