Въпреки всички тези различия обаче, Тафт и Къри не след дълго намерили обща почва. Освен старинната книга, те споделяли и дълбокото увлечение по абстракциите. Вярвали в идеята за величието — величие на духа, на съдбата, на всемирния замисъл. Също като две огледала, разположени едно срещу друго, те за пръв път видели истински собствените си образи, и то умножени хилядократно. Странно, но и напълно логично последствие от дружбата им било това, че заради нея те се оказали още по-самотни. Пищният човешки декор на техните светове — колеги и приятели от колежа, сестри, майки и бивши любовни увлечения — помръкнал като пуста сцена с един-единствен прожектор. Не ще и дума, кариерата им процъфтявала. Не след дълго Тафт станал знаменит историк, а Къри — собственик на галерия, която щяла да бъде наречена на негово име.
Но не бива да си затваряме очите пред лудостта на величията. Двамата водели робско съществуване. Единственият им източник на облекчение идвал под формата на срещи всяка събота вечер, когато се събирали в апартамента ту на единия, ту на другия, и превръщали в съвместно забавление единствения си общ интерес — „Хипнеротомахия“.
Била дошла зимата на онази година, когато Ричард Къри най-сетне представил Тафт на своя единствен приятел, с когото не прекъсвал връзките — онзи, с когото се запознал преди много години на лекциите на професор Макбий в Принстън, и който посвоему също проявявал интерес към „Хипнеротомахия“.
Трудно ми е да си представя баща си през онези дни. Мъжът, когото виждам, вече е женен, мери ръста на трите си деца върху стената на кабинета, чуди се кога ще почне да расте единственият му син, суети се над стари книги на мъртви езици, а светът наоколо се върти и продължава по пътя си. Но това е мъжът, в който го превърнахме ние — майка ми, аз и сестрите ми — а не онзи, когото е познавал Ричард Къри. Баща ми, Патрик Съливан, бил най-добрият приятел на Къри в Принстън. Двамата се смятали за царе на студентското градче и навярно дружбата помежду им наистина ги е карала да вярват в това. Баща ми играл една година в баскетболния тим и нито за секунда не излязъл на официално състезание, докато накрая Къри като капитан на футболния отбор не го привлякъл в своя екип, където той надхвърлил всички очаквания. Следващата година двамата станали съквартиранти и рядко сядали на трапеза един без друг; във втори курс дори ходели заедно на срещи с две близначки на име Моли и Марта Робъртс. Връзката, която баща ми веднъж оприличи на халюцинация в огледална зала, приключила следващата пролет, когато сестрите дошли на танци с еднакви рокли, а двамата приятели били пийнали и без да забележат, почнали да разменят нежности не с която трябва.
Склонен съм да вярвам, че баща ми и Винсънт Тафт са привличали различни страни от личността на Ричард Къри. Сдържаният католик от Средния Запад и страховитият, целеустремен нюйоркчанин били съвършено различни създания и навярно са го усетили още от първото ръкостискане, когато китката на баща ми потънала в месестото ръчище на Тафт.
От тримата тъкмо Тафт имал най-мрачен ум. Привличали го най-кървавите и най-загадъчните части от „Хипнеротомахия“. Той разработвал системи на тълкуване, за да проумее смисъла на жертвоприношенията в повествованието — как прерязват гърлата на животните, как умират персонажите — и да наложи смисъл върху насилието. Размишлявал над размерите на сградите, споменати в историята, обработвал ги, за да намери цифрови схеми, сверявал ги с астрологически таблици и календари от епохата на Колона, с надеждата да срещне съвпадение. От негова гледна точка най-добрият подход бил да атакуваш фронтално книгата, да премериш ум с нейния автор и да го победиш. Според баща ми Тафт твърдо вярвал, че един ден ще надхитри Франческо Колона. Както знаехме, този ден още не бе настъпил.
Подходът на баща ми бил коренно различен. В „Хипнеротомахия“ го привличало най-силно нейното откровено сексуално измерение. В по-пуританските векове след издаването й изображенията от книгата били цензурирани, зачерняни или просто откъсвани, също както много ренесансови картини с голи тела са били допълнени със смокинови листа, когато вкусовете се променили и голотата почнала да засяга обществения морал. В случая с Микеланджело възмущението е оправдано. Но дори и днес някои гравюри от „Хипнеротомахия“ изглеждат малко шокиращи.
Шествията от голи мъже и жени са само начало. Полифил следва тълпа от нимфи на пролетно празненство — и там, насред церемониите, като център на цялото изображение виси огромният пенис на бог Приап. Преди това митологичната царица Леда е изобразена в момент на разпалена страст със Зевс, проникнал между бедрата й в облика на лебед. Текстът е дори още по-недвусмислен, описвайки срещи, твърде странни, за да бъдат показани на гравюрите. Когато бива обзет от телесно привличане към архитектурата, която вижда, Полифил си признава, че е извършвал секс със сгради. И както твърди, поне в един от случаите удоволствието било взаимно.
