През цялото това време Къри се вкопчвал в дневника на Генуезеца. Недоумявал как неговите приятели са позволили на дребните дрязги да изместят погледа им от висшата цел. На младини той притежавал същото достойнство, което по-късно щял да открие и оцени у Пол — страст към истината и категорично отхвърляне на всичко излишно. Мисля, че от тримата Къри е бил най-силно увлечен по книгата на Колона; че той най-страстно желаел да я разгадае. Може би защото все още били университетски служители, баща ми и Тафт виждали в „Хипнеротомахия“ нещо академично. Те знаели, че един учен може да посвети целия си живот на една книга и това усмирявало нетърпението им. Само търговецът на картини Ричард Къри поддържал своето бясно темпо. Навярно още тогава е предчувствал бъдещето си. Животът му сред книгите бил мимолетен.
Не едно, а две събития довели до краха. Първото станало, когато баща ми се върнал в Кълъмбъс, за да си поизбистри главата. Три дни преди да потегли обратно за Ню Йорк, той се натъкнал — в буквалния смисъл на думата — на една своя състудентка от Щатския университет на Охайо. Заедно с няколко приятелки тя обикаляла местните книжарници да събира дарения за благотворителна разпродажба и пред вратата на дядовия магазин пътищата им се кръстосали още преди да го осъзнаят. Сред взрив от книги и страници майка ми и баща ми паднали на тротоара, а съдбата използвала случая, за да ги събере веднъж завинаги.
Когато се върнал в Манхатън, баща ми бил безвъзвратно загубен, дълбоко потресен от срещата с онази дългокоса, синеока девойка, която го наричала Тигър и обичала да говори за Блейк. Още преди да я срещне, той знаел, че му е дошло до гуша от Тафт. Знаел също така, че Ричард Къри е поел по свой собствен път, белязан от дневника на Генуезеца. Сега усетил зова на родния дом. Баща му боледувал, жената на неговия живот го привличала неудържимо и баща ми останал в Манхатън само колкото да си събере багажа и да се сбогува. Идвал краят на неговите години на Източното крайбрежие, започнали тъй многообещаващо в Принстън с Ричард Къри.
Но когато пристигнал на седмичната сбирка, готов да поднесе новината, баща ми се озовал на истинско бойно поле. Докато го нямало, Тафт и Къри жестоко спорили на първата среща, а на втората взели да си разменят юмруци. Бившият капитан на футболния отбор не можел да се мери по сила с мечока Тафт, който с един удар му разбил носа. А вечерта преди завръщането на баща ми Къри напуснал апартамента си с превързан нос и посиняло око, за да вечеря със своя позната от галерията. Когато се прибрал, архивните документи, както и всички записки по проучването на „Хипнеротомахия“ били изчезнали. Липсвало и най-скъпото му съкровище — дневникът на Генуезеца.
Къри не се съмнявал кого трябва да обвини, но Тафт категорично отрекъл. Полицаите обяснили, че в квартала има поредица кражби и не проявили интерес към изчезването на няколко вехти книги. Но баща ми пристигнал насред скандала и незабавно застанал на страната на Къри. Двамата заявили на Тафт, че не искат да имат нищо общо с него; после баща ми обяснил, че на другата сутрин потегля за Кълъмбъс и не смята да се завръща. Двамата с Къри се сбогували пред безмълвния Тафт.
Тъй свършил периодът, през който се оформил животът на баща ми — онази единствена година, която задействала целия механизъм на бъдещата му личност. Питам се дали не е тъй с всички нас. Зрялата възраст е като ледник, нарастващ постепенно върху скалата на младостта. Когато тя дойде, отпечатъкът на детството мигновено замръзва, съхранявайки навеки образа на последното ни действие, позата, която сме заели при допира с леда на годините. Трите измерения на Патрик Съливан, когато студът го обгърнал, били съпруг, баща и учен. Те го определяха като човек до последния миг.
След кражбата на дневника Тафт изчезнал от живота на баща ми само за да изникне отново — този път в кариерата му, като конска муха, хапеща под прикритието на академизма. Къри не потърсил връзка с баща ми цели три години — чак до сватбата му. А и писмото, което пратил тогава, било измъчено, пълно най-вече със сянката на някогашните мрачни дни. Първите няколко думи поздравявали булката и младоженеца; всичко останало било за „Хипнеротомахия“.
