Изкачвам се на първия етаж и тръгвам към северното крило, където в края на коридора е нашата стая. Пол мълчаливо се тътри след мен. Колкото повече наближаваме, толкова по-сериозно се замислям за двете писма върху масичката. Дори и откритието на Бил не може да ме разсее. От седмици насам заспивам с мисълта какво може да направи човек с четирийсет и три хиляди долара годишно. Фицджералд има един разказ за диамант колкото хотел „Риц“ и точно преди да заспя, когато пропорциите губят реалност, аз си представям как купувам пръстен с този диамант за жената отвъд съня. Друг път си представям, че купувам вълшебни предмети, каквито децата понякога измислят в игрите: кола, която никога не катастрофира, или крак, който винаги оздравява. Ако почна много да се увличам, Чарли ме връща от облаците. Съветва ме да си купя или обувки с много дебели подметки, или къща с нисък таван.
— Какво правят? — пита Пол и сочи напред.
Чарли и Джил стоят един до друг в края на коридора. Надничат през отворената врата на нашата стая, където някой крачи насам-натам. Вглеждам се по-внимателно и разбирам — дошла е полиция. Някой сигурно ни е видял да се измъкваме от тунела.
— Какво става? — пита Пол, ускорявайки крачка.
Изтичвам да го догоня.
Полицаят оглежда нещо на пода. Чувам как Чарли и Джил спорят, но не различавам думите. Тъкмо подготвям оправдания за провинението ни, когато Джил се озърта към нас и казва високо:
— Спокойно. Нищо не е откраднато.
— Какво?
Той посочва навътре. Сега виждам, че в стаята цари хаос. Възглавниците от дивана се валят на пода, книгите са изхвърлени от лавиците. В стаята, където спим двамата с Пол, чекмеджетата на шкафовете стърчат навън.
— О, боже… — прошепва Пол, като се промъква между Чарли и мен.
— Някой е влязъл с взлом — обяснява Джил.
— Някой просто е влязъл — поправя го Чарли. — Не беше заключено.
Обръщам се към Джил, който излезе последен. От месец насам Пол ни моли да заключваме, докато си свърши дипломната работа. Само Джил вечно забравя.
— Вижте — защитава се той и сочи прозореца в другия край на стаята. — Оттам са влезли. Не през вратата.
Под северния прозорец на общата стая се е стекла локва вода. Самият прозорец зее широко и по перваза се трупа сняг, навян от вятъра. Мрежата против комари е срязана с три мощни удара.
Двамата с Пол влизаме в спалнята си. Погледът му пробягва по чекмеджетата, вдига се към лавицата, изработена от Чарли, където държи библиотечните книги. Книгите са изчезнали. Той продължава да върти глава насам-натам. Задъхва се. За миг сякаш пак сме в тунелите. Нищо не е познато, освен гласовете.
— Няма значение, Чарли. Не са влезли оттук.
— За теб няма значение, защото не са ти взели нищо.
Полицаят продължава да крачи из общата стая.
— Някой трябва да е знаел… — мърмори тихичко Пол.
— Виж там — казвам аз и посочвам смъкнатия дюшек на едното легло.
Пол се обръща. Книгите му са налице. Грабва ги с треперещи ръце и почва да проверява заглавията.
Аз преглеждам собствените си вещи и откривам почти всичко на място. Дори прахта си стои. Някой е ровил из документите ми, но само една снимка на титулната страница на „Хипнеротомахия“ — подарък от баща ми — е смъкната от стената и извадена от рамката. Едното ъгълче е подгънато, но иначе няма вреди. Взимам я. Като се оглеждам, забелязвам, че е разместена и една от книгите ми — коректурен екземпляр от „Писмото Беладона“, отпечатан преди баща ми да реши, че „Документът Беладона“ звучи по-добре.
Джил излиза в хола и подвиква към нас:
— Не са взели нищо мое, нито пък на Чарли. При вас как е, момчета?
В гласа му звучи нотка на вина и надежда, че въпреки ужасяващото безредие нищо не е откраднато.
— Моите вещи са си на място — съобщавам му аз.
— Нищо не са открили — казва ми Пол.
Преди да го попитам какво има предвид, откъм коридора ни прекъсва женски глас:
— Мога ли да ви задам няколко въпроса?
Полицайката с мургава кожа и къдрава коса бавно ни оглежда от глава до пети, докато се измъкваме от ъглите на спалнята. Облеклото ни привлича вниманието й — Пол е с долнището от анцуга на Кати, а аз с нейната блузка от екипа за синхронно плуване. Отгоре на всичко сме мокри от снега.
Според табелката върху джобчето на униформата, жената се казва лейтенант Уилямс. Тя изважда бележник.
— Вие сте…
— Том Съливан — представям се аз. — Той е Пол Харис.
— Откраднато ли е нещо?
Пол продължава да шари с очи из стаята, без да обръща внимание на посетителката.
— Не знаем — казвам аз.
Тя вдига очи.
— Проверихте ли?
— Засега не сме забелязали нещо да липсва.
— Кой напусна последен стаята тази вечер?
— Защо?
Уилямс тихичко кашля.
— Защото знаем кой не е заключил вратата, но не и кой е оставил прозореца отворен.
Тя леко натъртва на думите вратата и прозореца, за да ни напомни, че сами сме си докарали тая беля.
Едва сега Пол забелязва прозореца. Лицето му пребледнява.
— Сигурно съм аз. В спалнята беше страшно горещо, а Том не искаше да отваряме прозореца. Дойдох тук да поработя и сигурно съм забравил да го затворя.
