— Слушайте — казва Джил на полицайката, като вижда, че тя няма намерение да ни остави на мира, — не може ли да приключваме? Мисля, че вече няма нищо за гледане.
Без да чака отговор, той затръшва прозореца, отвежда Пол на дивана и сяда до него.
Жената драсва няколко последни думи в бележника си.
— Прозорецът отворен, вратата отключена. Нищо не е изчезнало. Нещо друго?
Всички мълчим.
Уилямс поклаща глава.
— Обирите се разкриват трудно — казва тя, сякаш сме я натоварили с огромни надежди. — Ще докладваме в градската полиция. Друг път заключвайте, преди да излезете. Ще си спестите неприятностите. Ако научим нещо, ще ви уведомим.
Тя тръгва към изхода, скърцайки с подметки на всяка крачка. Зад нея вратата се затваря сама.
Отивам да огледам прозореца. Водата от разтопения сняг на пода е съвсем бистра.
— Няма да си помръднат пръста — казва Чарли и поклаща глава.
— Все едно — отвръща Джил. — Нали нищо не е откраднато.
Пол мълчи, но очите му все тъй шарят из стаята.
Отварям прозореца и вятърът отново нахлува в стаята. Джил раздразнено извръща глава към мен, но аз се взирам в мрежата против комари. Срязана е от три страни покрай рамката и се вее по вятъра. Отново поглеждам пода. Калта е само от моите стъпки.
— Том — подвиква Джил, — затвори тоя проклет прозорец.
Сега и Пол се обръща да ме погледне.
Мрежата виси навън, сякаш някой е избягал през прозореца. Но има нещо нередно. Полицайката просто не му е обърнала внимание.
— Елате да видите — казвам аз и плъзвам пръсти по стърчащите от рамката синтетични влакна. Също като срязаната мрежа, те сочат навън. Ако някой бе удрял с ножа от външната страна, щяха да са обърнати към нас.
Чарли вече оглежда цялата стая.
— Няма и кал — посочва той локвата на пода.
Двамата с Джил се споглеждат и Джил приема това като обвинение. Щом мрежата е срязана отвътре, значи пак опираме до отключената врата.
— Няма никаква логика — казва Джил. — Ако бяха влезли през вратата, нямаше да излязат през прозореца.
— При всяко положение няма логика — отвръщам аз. — Както и да са влезли, нормалното е да си тръгнат през вратата.
— Трябва да кажем на охраната — разгорещява се Чарли. — Не мога да повярвам, че онази полицайка дори не огледа рамката.
Пол мълчи и нервно опива дневника.
Обръщам се към него.
— Все още ли смяташ да ходиш на лекцията на Тафт?
— Да, мисля. До началото остава почти час.
Чарли реди книги по най-горните лавици, до които може да стигне само той.
— Попътно ще отскоча да съобщя на полицаите какво са пропуснали — казва той.
— Сигурно е било глупава лудория — промърморва неуверено Джил. — Голите олимпийци са решили да се позабавляват.
След още няколко минути подреждане решаваме едновременно, че не бива да прекаляваме. Джил обува вълнени панталони и пъхва взетата назаем риза в найлонов плик от ателието за химическо чистене.
— Можем и да хапнем набързо по нещо в „Бръшляна“.
Пол кимва, прелиствайки съчинението на Бродел „Средиземноморският свят през епохата на Филип II“, сякаш очаква някой да е откраднал страници.
— Трябва да си проверя нещата в клуба.
Джил ни оглежда.
— Май е по-добре да се преоблечете, момчета.
Пол е твърде угрижен, за да го чуе, но аз схващам намека, тъй че се връщам в спалнята. „Бръшляна“ не е място, където бих искал да ме зърнат в подобен вид. Само Пол, невидима сянка дори и за членовете на своя клуб, живее по други правила.
Докато проверявам чекмеджетата, изведнъж осъзнавам, че почти всичките ми дрехи са мръсни. В дъното на шкафа откривам смачкан на топка бежов панталон и една сгъната риза, недокосвана тъй отдавна, че гънките са като направени с ютия. Търся зимното си яке, после се сещам, че то още виси върху раницата на Чарли долу в тунелите. Примирявам се с палтото, което получих от майка си за Коледа, и минавам в общата стая, където Пол седи до прозореца, зяпа книжните лавици и усилено разсъждава над нещо.
— Ще вземеш ли дневника със себе си? — питам аз.
Той потупва парцаленото вързопче в скута си и кимва.
Оглеждам наоколо.
— Къде е Чарли?
— Вече тръгна — отговаря Джил, докато ни извежда в коридора. — Да поговори с полицията.
Той взима ключовете на сааба си и ги прибира във вътрешния джоб. Преди да затвори вратата зад нас, проверява джобовете си.
— Ключове за стаята… ключове за колата… лична карта…
Толкова се старае, че чак ме хваща страх. Не е в негов стил да се грижи за дреболии. Хвърлям поглед към общата стая и пак виждам двете писма върху масата. После Джил затваря вратата все тъй старателно и натиска бравата да види дали няма да поддаде. Тръгваме към колата му и мълчанието натежава. Докато той включва двигателя, в далечината минават полицаи — сенки сред сенките. Гледаме ги една-две секунди, после Джил рязко натиска скоростния лост и колата плъзва напред из мрака.
