След будката на пазача край северния вход на градчето завиваме надясно по Насау стрийт — главната улица на Принстън. В този късен час тя е безжизнена, движат се само камион със сол и два снегорина, изкарани по спешност от гаражите. Тук-там в нощта сияят витрини и снегът се трупа пред тях. Книжарницата „Талбот и Микобър“ вече е затворена, но в кафене „Пекод“, където има и ксерокс, гъмжи от дипломанти, бързащи трескаво да довършат работите си, преди да е ударил сетният час.
— Радваш ли се, че свърши? — подхвърля Джил към Пол, който пак е потънал в мисли.
— Дипломната работа ли?
Джил мълчаливо го гледа в огледалото.
— Още не е довършена — казва Пол.
— Я стига. Готова е. Какво ти остава?
Дъхът на Пол замъглява задното стъкло.
— Доста — казва той.
На кръстовището завиваме по Уошингтън Роуд и продължаваме към Проспект авеню, където са клубовете. Джил благоразумно се въздържа от въпроси. Усещам как мислите му взимат друга насока. В събота вечер е годишният бал на „Бръшляна“ и като председател на клуба той трябва да наглежда подготовката. След като изостана с тази задача заради дипломната си работа, напоследък той редовно отскача до „Бръшляна“ да види дали всичко върви както трябва. Според Кати, когато утре вечер я придружа дотам, нямало да позная вътрешността на клуба.
Паркираме на мястото, което сякаш е резервирано за Джил. Когато той вади ключа от таблото, в колата настава хладна, кънтяща тишина. Петък е затишие преди бурята през почивните дни, шанс да изтрезнееш между традиционните вечерни купони в четвъртък и събота. Снеговалежът приглушава из въздуха дори тихите гласове на студентите, завръщащи се към студентското градче след вечеря.
Според администраторите клубовете в Принстън са „първокласен вариант за вечеря“. Истината е, че всъщност нямаме друг вариант. В ранните дни на колежа, когато киселите ханджии и честите пожари в трапезариите принуждавали студентите сами да осигуряват прехраната си, малки групички взели да се събират на трапеза под един покрив. В духа на тогавашната епоха въпросните покриви и стените под тях били твърде солидни; някои представлявали същински замъци. До ден-днешен клубовете си остават своеобразна принстънска институция — места, напомнящи общежития, където студентите се хранят и веселят, но не нощуват. Почти сто и петдесет години след появата на институцията общественият живот в Принстън се обяснява съвсем простичко. Той е изцяло в ръцете на клубовете.
В този нощен час „Бръшляна“ изглежда зловещо. Обгърнати в мрак, островърхите кулички и масивните каменни зидове не създават впечатление за гостоприемство. Съседният клуб „Къщурката“ е далеч по-привлекателен с белосаните си ъгли и заоблените сводове на прозорците. Тези два клуба близнаци, по-стари от другите десет на Проспект авеню, са най-аристократичните в Принстън. Съперничеството им за най-добрите представители на всеки курс датира още от 1886 година.
Джил поглежда часовника си.
— Вече не сервират. Ще донеса нещо за хапване.
Той отваря вратата и ни повежда нагоре по централното стълбище.
Отдавна не съм идвал и както винаги леко се сепвам пред тъмната дъбова ламперия и суровите физиономии на портретите по стените. Отляво е столовата с дълги дървени маси и старинни английски столове; отдясно е билярдната, където в момента Паркър Хасет играе сам. Паркър е селският идиот на „Бръшляна“ — слабоумник от богато семейство, проявяващ все пак достатъчно здрав разум, за да осъзнава за колко глупав го смятат, но в същото време достатъчно тъп, за да прехвърля вината върху всички останали. Стиска билярдната щека с две ръце като комедиен актьор, танцуващ с метла. Озърта се към нас, но аз се правя, че не го забелязвам. Продължаваме нагоре към Служебната стая.
Джил почуква два пъти на вратата и влиза, без да чака отговор. След него и ние се намъкваме в топлата, грейнала стая, където заместникът на Джил, достолепният Брукс Франклин, седи зад дълга махагонова маса, започваща почти от самата врата. Върху масата има старинна лампа и телефон. От двете страни са подредени по три стола.
— Радвам се, че идвате точно сега — казва Брукс на всички ни, любезно пренебрегвайки факта, че Пол е с женски дрехи. — Паркър ми разказа какъв костюм си подготвя за утре вечер и май ще ми трябва подкрепа.
Не познавам Брукс много добре, но откакто през втората година посещавахме заедно лекции по икономика, той ме смята за стар приятел. Досещам се, че плановете на Паркър трябва да имат нещо общо със съботната танцова вечер, която по традиция се провежда като тематичен бал с маски. И темата непременно е свързана с Принстън.
— Направо ще се гътнеш, Джил — заявява Паркър, който изниква неканен на прага. Сега в едната ръка държи цигара, в другата чаша вино. — Ти поне имаш чувство за хумор.
Говори директно на Джил, сякаш ние с Пол сме невидими. Отсреща Брукс мрачно клати глава.
— Реших да дойда маскиран като Джон Кенеди — продължава Паркър. — И спътничката ми няма да е Джаки, а Мерилин Монро.
Паркър навярно забелязва объркването по физиономията ми, защото гаси цигарата в пепелника на масата.
