„Любезни читателю, изминалата година бе най-мъчителната в моя живот. Откъснат от семейството си, намирах утеха само в добруването на човешкия род, и докато пътешествах по вода, видях колко изопачено може да бъде това добруване. Ако са верни думите на Пико, че в човека се крият всички възможности, че той е велико чудо, както твърди Хермес Трисмегист, то къде е доказателството? От едната страна ме обкръжават алчни и невежи люде, които се надяват да спечелят нещо, като ме следват, а от другата — завистливи и лицемерно набожни, които се надяват да спечелят от моята гибел.
Но ти, читателю, си верен на онуй, в което вярвам, инак нямаше да намериш укритото тук от мен. Не си от ония, що унищожават в името Божие, тъй като моят текст е техен противник, а те са мои врагове. Пътувах надлъж и шир, търсейки вместилище за тайната си, начин да я опазя от времето. Римлянин по рождение, аз израснах в град, построен за вечността. Стените и мостовете на императорите все още стоят на място след хиляда години, а словата на древните ми сънародници днес се множат под печатните преси на Алдус и неговите колеги. Вдъхновен от тия творци на древния свят, аз избрах същите вместилища: книга и величаво каменно здание. Днес те приютяват онуй, що ще дам и на теб, читателю, ако съумееш да разбереш мисълта ми.
За да узнаеш каквото желая да кажа, трябва да познаваш света както го знаехме ние — ние, които го изучавахме повече от всички други свои съвременници. Трябва да се докажеш като поклонник на мъдростта и човешките възможности, та да разбера, че не си враг. Защото злото е на свобода и дори ние, властните на деня, се боим от него.
Прочее, продължавай, читателю. Упорствай мъдро да откриеш моята мисъл. Пътешествието на Полифил става все по-трудно, както и моето, но имам още много за казване.“
Преобърнах листа, търсейки още.
— Къде е останалото?
— Това е всичко — каза Пол. — За да открием още, трябва и да разгадаем още.
Вгледах се в страницата, после смаяно вдигнах очи към него. Нейде дълбоко в ума ми, от някакво задрямало кътче, изплува тихо потрепване — звукът, който неизменно свързвах с баща си, когато е развълнуван. Той потропваше с пръсти в такта на Коледния концерт на Корели, само че двойно по-бързо, отколкото би го изсвирил който и да било оркестър.
— Какво ще правиш сега? — попитах аз, като се борех да не потъна в миналото.
Въпреки всичко обаче мисълта ме настигна и разкри истинските размери на откритието: Арканджело Корели завършил своя концерт в ранните дни на класическата музика, над сто години преди Деветата симфония на Бетховен. Но дори и по времето на Корели посланието на Колона вече е чакало първия си читател повече от два века.
— Каквото и ти — отговори Пол. — Ще намерим следващата гатанка на Франческо.
Когато двамата с Джил се прибираме уморени след дългото вървене от паркинга до общежитието, всички коридори са пусти. Из цялата сграда царува безплътна тишина. Всичко живо е хукнало или на Голата олимпиада, или на великденските празненства.
