— Веднъж я заварих в „Бръшляна“ да записва за теб баскетболен мач от телевизора на горния етаж. Каза, че го правела, защото с баща ти сте ходели заедно да гледате срещите между Мичиган и Охайо.
Никога не съм я молил за подобно нещо. Преди да се срещнем тя изобщо не гледаше баскетбол.
— Ти си щастливец — казва Джил.
Кимвам.
Разговаряме още малко за Кати, после Джил отново впива очи в Одри. Лицето му просветлява, но след малко усещам как предишните мисли се връщат. Пол. Ана. Балът. Не след дълго той посяга към бутилката. Тъкмо се каня да кажа, че му стига толкова, когато откъм коридора долита шум от тътрене на нозе. Външната врата се отваря и Чарли застава на прага под слабото коридорно осветление. Изглежда зле. По ръкавите му има кървави петна.
— Добре ли си? — пита Джил и скача на крака.
— Трябва да поговорим — казва Чарли с изтънял глас.
Джил спира звука на телевизора.
Чарли отива до хладилника и изважда шише вода. Изпива половината, после плисва малко в шепи и навлажнява лицето си. Очите му шарят насам-натам. Накрая сяда и казва:
— Човекът, който падна от Дикинсън, беше Бил Стийн.
— Господи — прошепва Джил.
Побиват ме тръпки.
— Не разбирам.
Но лицето на Чарли потвърждава, че ушите не ме лъжат.
— Той е бил в кабинета си в историческия факултет. Някой влязъл и го застрелял.
— Кой?
— Не знаят.
— Как тъй не знаят?
Миг тишина. Погледът на Чарли се избистря и пада върху мен.
— Какво беше онова съобщение по пейджъра? Какво искаше Бил Стийн от Пол?
— Казах ти. Искаше да даде на Пол една книга, която намерил. Чарли, не мога да повярвам.
— Нищо друго ли не каза? Къде отиде? С кого трябваше да се срещне?
Поклащам глава. После бавно се сещам за онова, което мислех за параноя: тайнствените телефонни обаждания до Бил, проверката на книгите, с които работи. Докато им разказвам, обгръща ме вълна от страх.
— Мамка му — изръмжава Чарли и посяга към телефона.
— Какво правиш? — пита Джил.
— Полицаите ще искат да поговорят с вас — казва ми Чарли. — Къде е Пол?
— Господи. Не знам, но трябва да го намерим. Непрекъснато звъня на Тафт в Института. Не отговаря.
Чарли ни гледа нетърпеливо.
— Нищо му няма — казва Джил и усещам, че виното говори вместо него. — Успокойте се.
— Не говорех на теб — сопва се Чарли.
— Може да е в дома на Тафт — предполагам аз. — Или в кабинета му в студентското градче.
— Ченгетата ще го открият, когато им потрябва — казва Джил и лицето му става студено. — По-добре да не се месим.
Чарли се обръща към него.
— Двама от нас вече са замесени.
Джил се изсмива презрително.
— Я стига, Чарли. Ти пък откога се замеси?
— Не аз, говедо. Том и Пол. Като казвам ние, нямам предвид само теб.
— Стига си се правил на прекален светец. Писна ми да се месиш в проблемите на всичко живо.
Чарли се пресяга, грабва шишето от масата и го хвърля в боклука.
— Стига ти толкова.
За секунда ме хваща страх, че виното ще накара Джил да изтърси нещо, за което всички ще съжаляваме. Но след като хвърля на Чарли свиреп поглед, той става от дивана и въздъхва:
— Божичко. Отивам да си легна.
Гледам го как се оттегля безмълвно в спалнята. След малко светлият процеп под вратата изгасва.
Минутите текат като часове. Отново звъня в Института, но без резултат. Цяла вечност седим в хола, без да говорим. Мислите ми летят твърде бързо, за да ги осъзная. Гледам през прозореца и в паметта ми отново звучи гласът на Стийн: „Някакви странни обаждания. Отговарям… щрак. Отговарям… щрак“.
Накрая Чарли се изправя. Намира в шкафа чиста кърпа и си приготвя тоалетните принадлежности. Без да каже нито дума, излиза навън само по боксерки. Мъжката баня е в другия край на коридора и дотам се минава покрай поне пет-шест женски стаи, но Чарли върви невъзмутимо с несесер в ръка и кърпа на шията.
Настанявам се на дивана и взимам новия брой на „Дейли Принстъниън“. За да се разсея, прелиствам страниците, търсейки снимка с името на Кати някъде в ъгъла, където забутват материалите на студенти от по-долните курсове. Винаги изпитвам интерес към нейните снимки, към темите, които избира — най-вече онези, които смята за незначителни и избягва да говори за тях. След като ходиш по-дълго с един човек, почваш да си въобразяваш, че вижда света точно като теб. Снимките на Кати са коректив, поглед към света през нейните очи.
Не след дълго иззад вратата долитат стъпки. Сигурно Чарли се връща от банята. Но когато чувам шумолене на ключ, разбирам, че не е той. Вратата се отваря и в стаята влиза Пол. Пребледнял е, устните му са посинели от студ.
— Добре ли си? — питам аз.
Чарли пристига тъкмо навреме.
— Къде беше? — пита той.
При сегашното състояние на Пол ни трябват цели петнайсет минути, за да изкопчим всичко от него. След като напуснал лекцията, отишъл в Института и потърсил Бил Стийн в компютърната лаборатория. След един час от Стийн все още нямало и помен. Пол решил да се върне в общежитието. Потеглил с колата си, но моторът заглъхнал на едно кръстовище километър и половина преди градчето; наложило се да върви пеш през снега.
