Асансьорът ни отвежда до главното ниво на музея. Пол ме повежда напред, без да обръща внимание на картините, които ми е показвал толкова пъти — огромното платно на Рубенс с навъсения Юпитер, недовършената картина „Смъртта на Сократ“, показваща как старият философ посяга към чашата с бучиниш. Едва когато наближаваме платната, които донесе Къри, Пол почва да се заглежда настрани.
Стигаме до вратата на склада за диапозитиви и той отново вади ключовете. Един от тях тихичко хлътва в ключалката и ние прекрачваме в мрака.
— Насам — казва Пол, сочейки една ниша с рафтове, отрупани с прашни кутии. Във всяка кутия има диск с диапозитиви. Зад друга заключена врата, в голяма зала, която съм виждал само веднъж, се пазят повечето диапозитиви с репродукции на произведения на изкуството.
Пол намира търсената лавица, вдига една от кутиите и я слага пред себе си. На залепено отстрани листче е изписано с крив почерк: „Карти: Рим“. Той маха капака и отнася кутията към тясното свободно пространство близо до входа. От друга лавица сваля диапроектор, който включва в контакта ниско над пода. Най-сетне щраква бутон и на отсрещната стена се появява мъгляво изображение. Пол постепенно наглася фокуса.
— Добре — казвам аз. — А сега ми обясни какво търсим тук.
— Ами ако Ричард е бил прав? — пита той. — Ами ако Винсънт му е откраднал дневника преди трийсет години?
— Вероятно. Какво значение има сега?
Пол продължава нетърпеливо:
— Постави се на мястото на Винсънт. Ричард непрестанно повтаря, че дневникът е единственият начин да разбереш „Хипнеротомахия“. Ти смяташ, че дрънка глупости. Какво да го правиш — някакъв си колежанин с диплома по история на изкуствата. Но ето че идва и друг. Също учен.
Пол произнася последната дума с уважение. Досещам се, че има предвид баща ми.
— Изведнъж ставаш излишен. Двамата казват, че ключът е в дневника. Но ти си отрязал пътищата за отстъпление. Казал си на Ричард, че дневникът е безполезен, а началникът на пристанището — шарлатанин. А от всичко на този свят най-много мразиш да се оказваш неправ. Как ще постъпиш?
Пол се мъчи да ме убеди в нещо, което приемам без затруднение — че Винсънт Тафт е крадец.
— Схванах идеята — казвам аз. — Продължавай.
— По един или друг начин открадваш дневника. Но нищо не можеш да разбереш, защото представата ти за „Хипнеротомахия“ е напълно погрешна. Без шифрованите послания на Франческо не знаеш какво да правиш с дневника. Какво ти остава?
— Не знам.
— Няма да го изхвърлиш само защото не го разбираш — продължава Пол, без да ми обръща внимание.
Кимвам.
— Затова го запазваш. На сигурно място. Може би в служебната каса.
— Или у дома.
— Точно така. Години по-късно обаче се появява някакво си хлапе и заедно със своя приятел почва да напредва през тайните на „Хипнеротомахия“. Повече, отколкото си очаквал. Повече, отколкото самият ти си постигнал в най-добрите времена. Започва да открива послания от Франческо.
— И вече си мислиш, че в крайна сметка дневникът може да се окаже полезен.
— Именно.
— Не казваш на хлапака обаче, защото тогава ще разбере, че си крадец.
— Но — продължава Пол, стигайки до най-главното, — да речем, че един ден някой намира дневника.
— Бил.
Пол кимва.
— Той вечно висеше в кабинета на Винсънт, в дома му, помагаше за разните дребни проекти, изобщо вършеше всичко, с каквото го товареше Винсънт. И знаеше какво означава дневникът. Ако го беше намерил, нямаше просто да го върне на място.
— Щеше да го донесе на теб.
— Правилно. А ние взехме, че го показахме на Ричард. После Ричард се сблъска с Винсънт на лекцията.
Поглеждам го скептично.
— Но Тафт нямаше ли дотогава да е разбрал, че дневникът липсва?
— Естествено. Трябва да е знаел, че Бил го е взел. Но според теб каква е била реакцията му, когато разбра, че и Ричард знае? Най-напред му е хрумнало да потърси Бил.
Сега разбирам.
— Мислиш, че след лекцията е отишъл в кабинета на Стийн.
— Винсънт беше ли на приема?
Отначало приемам това като риторичен въпрос, но после се сещам, че Пол не беше там; вече бе тръгнал да търси Стийн.
— Не го видях.
— Между залата и Дикинсън има коридор — казва Пол. — Винсънт дори не е трябвало да напуска сградата, за да стигне дотам.
Той ме оставя да осъзная смисъла на последните думи. Възможността да е станало точно така се тътри тромаво през ума ми, обвързана с хиляди други подробности.
— Наистина ли си мислиш, че Тафт го е убил? — питам аз.
От сенките на залата изплува странен силует — Еп Ланг погребва куче под любимото си дърво.
Пол гледа черните контури, проектирани върху стената.
— Мисля, че е способен на това.
— От гняв?
— Не знам. — Но той сякаш вече е разработил мислено всички варианти. — Слушай, докато чаках Бил в Института, зачетох дневника по-внимателно. Търсех всяко споменаване на Франческо.
Пол разгръща дневника и вади изпод корицата записки, направени върху бланка на Института.
