Докато напускаме „Улуърт“, почти не си говорим. Пол върви малко пред мен и дистанцията е достатъчна, за да си мислим всеки за своето. В далечината виждам камбанарията на катедралата. Край подножието й се спотайват полицейски коли като жаби, изчакващи в подножието на дъб да отмине бурята. Отслабващият вятър люшка загражденията от жълта найлонова лента. Белотата сигурно вече е погълнала окончателно снежния отпечатък на Бил Стийн.
Когато пристигаме в общежитието, Чарли е буден, но се готви пак да си ляга. Успял е да почисти общата стая, да подреди на спретнати купчинки разхвърляните листове и писма. Мъчи се с работа да прогони спомена за видяното в линейката. След като поглежда часовника си, той се навъсва неодобрително, но е твърде уморен, за да ни се кара. Стоя и слушам как Пол разказва какво видяхме в музея. Знам, че Чарли ще настои да повикаме полиция. Но щом обяснявам, че сме открили писмата сред книжата на Стийн, той явно се отказва от тази идея.
Двамата с Пол минаваме в спалнята и мълчаливо се преобличаме, после си лягаме. Докато лежа и си припомням с какво вълнение в гласа описваше Къри, внезапно ми хрумва нещо, което проумявам за пръв път. Макар и за кратко, в отношенията им е настанал миг на покой и съвършенство. Къри така и не бе успял да разбере „Хипнеротомахия“, докато в живота му не навлезе Пол, за да разгадае онова, което не схващаше Къри — и тъй двамата да го споделят. А Пол винаги бе желал толкова много неща, докато в живота му не навлезе Ричард Къри, за да му покаже какво не е имал — и тъй двамата да го споделят. Като Дела и Джеймс от стария разказ на О’Хенри — Джеймс, който продава златния си часовник, за да купи на Дела четки за коса, а Дела продава косата си, за да купи на Джеймс верижка за часовника — даровете и саможертвите им си пасват идеално. Но този път сюжетът е по-щастлив. Всеки се нуждае единствено от онова, което може да му дари другият.
Не мога да упреквам Пол за късмета. Ако някой заслужава такъв късмет, това е той. Никога не е имал семейство, не е притежавал портрет в рамка, не е чувал близък глас по телефона. Дори след смъртта на баща си аз имах всички тези неща, макар и несъвършени. Но сега залогът е далеч по-голям. Дневникът на Генуезеца може да докаже, че баща ми е бил прав за „Хипнеротомахия“ — че е виждал истината през праха и епохите, през дебрите от гравюри и мъртви езици. Аз не му вярвах, смятах за нелепа, суетна и късогледа цялата идея, че в една тъй изчерпана вехта книга може да има нещо особено. А през цялото това време, докато го упреквах в погрешна перспектива, единствената грешка е била моя.
— Не си причинявай това, Том — казва ненадейно Пол от горното легло толкова тихо, че едва го чувам.
— Кое?
— Недей да се самосъжаляваш.
— Мислех за баща си.
— Знам. Опитай се да мислиш за нещо друго.
— Какво например?
— Не знам. Например за нас.
— Не те разбирам.
— За нас четиримата. Опитай се да бъдеш благодарен и за малкото, което имаш. — Той се запъва. — Ами догодина? Накъде клониш?
— Не знам.
— Тексас?
— Може би. Но Кати още ще е тук.
Чаршафите му изшумоляват, докато се намества по-удобно.
— Ами ако ти кажа, че аз може да съм в Чикаго?
— Как така?
— За докторантура. Получих писмо един ден след теб.
Поразен съм.
— А ти къде смяташе, че ще съм догодина? — пита той.
— Мислех, че ще работиш с Пинто в Йейл. Защо точно Чикаго?
— Пинто се пенсионира тази година. А в Чикаго така или иначе имат по-добра програма. Мелоти още е там.
Мелоти. Един от малцината други изследователи на „Хипнеротомахия“, за които съм чувал да споменава баща ми.
— Освен това — добавя Пол — щом е било добро за баща ти, значи става и за мен, нали така?
Нещо подобно бе хрумнало и на мен, преди да си подам документите. Само че аз си казвах: щом е успял баща ми, значи мога и аз.
— Сигурно.
— Е, как ти се струва?
— Кое, да отидеш в Чикаго?
Той отново се колебае. Не съм го разбрал.
— Заедно да отидем в Чикаго.
Над нас пропуква паркет — движение в един друг свят.
— Защо не ми каза?
— Не знаех как ще го приемеш — признава той.
— И ще работиш по неговата програма?
— Доколкото е възможно.
Не знам дали бих издържал още пет години да се боря със сянката на баща си. Ще го виждам в лицето на Пол много по-ясно, отколкото днес.
— Това ли е първият ти избор?
Минава дълго време, преди Пол да отговори.
— Вече са останали само Тафт и Мелоти.
Има предвид изследователите на „Хипнеротомахия“.
— Е, мога да работя и с неспециалист тук, в Принстън — добавя той. — Да речем Батали или Тодеско.
Но да пишеш дисертация по „Хипнеротомахия“ за неспециалист е като да композираш музика за глухите.
— Трябва да отидеш в Чикаго — казвам аз, като се мъча думите да идват от сърцето ми. Може би наистина идват.
— Това означава ли, че ти ще отидеш в Тексас?
— Още не съм решил.
— Знаеш, нещата невинаги опират само до него.
— Не е там работата.
Пол решава да не ме притиска.
— Е, крайните срокове са еднакви и за двама ни.
