През лятната ваканция след шести клас баща ми ме прати на двуседмичен лагер за неуспели скаути, чиято цел — както разбирам днес — бе да ме върне в редиците на по-достойните ми връстници. Предната година ми бяха отнели връзката, задето взривих шише с фойерверки в палатката на Уили Карлсън и най-вече задето заявих, че все още го смятам за смешно, дори и след като ми обясниха за крехката физика и слабия пикочен мехур на Уили. Мина време и родителите ми се надяваха, че злото е забравено. Сред суматохата около дванайсетгодишния Джейк Фъргюсън, чийто бизнес с порнографски комикси превърна морално запечената атмосфера на скаутския лагер в доходно и поучително начинание, аз бях причислен към по-дребните злини. Очевидно моите родители смятаха, че четиринайсет дни на южния бряг на езерото Ери ще ме върнат в лоното на доброто.
Грешката им излезе наяве за по-малко от деветдесет и шест часа. Още в средата на първата седмица скаутският ръководител ме откара до вкъщи и потегли, без да обели и дума. Бях изгонен позорно — този път задето научих събратята по отряд на неморална песен. В писмото си от три страници, изпълнено с прилагателни, каквито се срещат само в съдебната зала, началникът на лагера ме сравняваше с най-страшните рецидивисти сред скаутите в Охайо. Понеже не бях наясно с думата рецидивист, обясних на родителите си какво съм направил.
Бяхме потеглили на еднодневно пътешествие с канута и към нас се присъедини група момичета скаути. Пееха една песен, която знаех от мрачните скаутски времена на по-големите ми сестри: „Нов приятел е сребро, старият е злато и сърцето ми с тях вечно е богато“. Тъй като бях наследил и алтернативния вариант, аз побързах да го споделя със събратята по неволя:
Сами по себе си тия стихове едва ли даваха основание за изключване, но в гениален изблик на отмъщение Уили Карлсън тегли един ритник на най-стария лагерен наставник, докато онзи се навеждаше да запали огъня, а после се оправда с моето лошо влияние — новата песен била привлякла като по магия крака му към задника на стареца. След броени часове правосъдната система на скаутското движение се задейства с неумолима мощ и двамата почнахме да си събираме багажа.
Освен окончателното ми скъсване със скаутите, от този случай произлязоха само две неща. Първо, сприятелих се с Уили Карлсън, чийто слаб мехур се оказа чиста лъжа, за да ме изгонят първия път. Как да не го харесаш? И второ, майка ми ме подложи на една строга лекция, чийто смисъл проумях едва през последната си година в Принстън. Тя не възразяваше срещу първия ред на алтернативния вариант, макар че, строго погледнато, бях изхвръкнал от лагера тъкмо заради липса на уважение към старите хора. Нахока ме заради странната мания, изразена във втория ред.
— Защо сребро и злато? — попита тя, седнала срещу мен в малката задна стаичка на книжарницата, където държеше излишните запаси от книги и старите документи.
— Не те разбирам — казах аз.
На стената висеше стар календар от музея на изкуствата в Кълъмбъс, отворен на месец май, с картина на Едуард Хопър, която изобразяваше самотна жена, седнала на леглото си. Кой знае защо, не можех да откъсна очи от нея.
— Защо не шише с фойерверки? — попита майка ми. — Или лагерни огньове?
— Защото не вършат работа. — Спомням си, че изпитах досада; отговорът ми се струваше очевиден. — Последната дума трябваше да се римува с
— Чуй ме, Том. — Тя ме хвана за брадичката и завъртя главата ми, за да я погледна. Косата й изглеждаше златна, досущ като косата на жената от картината на Хопър. — Това не е естествено. Момче на твоята възраст не може да се интересува от сребро и злато.
— И аз не се интересувам. Много важно!
— Важно е, защото всяко желание има своя цел.
Звучеше ми като поучение от неделното училище.
— Това пък какво означава?
— Означава, че хората често прахосват живота си в желание за неща, които не са им потребни. Светът ги подлъгва да насочат обичта си натам, където не й е мястото. — Тя оправи яката на лятната си рокля, после седна до мен. — За да бъдеш щастлив, стига само да обичаш каквото трябва и колкото трябва. Не пари. Не книги. Хора. Възрастните, които не разбират това, никога не намират удовлетворение. Не искам и ти да станеш такъв.
Така и не разбрах защо толкова държеше правилно да насочвам страстите си. Само кимнах със сериозна физиономия, обещах никога повече да не пея за скъпоценни метали и усетих, че майка ми се успокои.
