Двата плика лежат там, където ги оставих — един до друг на бюрото му. Същото бюро, осъзнавам аз, където Пол започна да разгадава тайните на „Хипнеротомахия“. За секунда мислено виждам баща си, надвиснал отгоре като ангел пазител, водещ всяка вечер Пол към истината. От самото начало. И като си помисля, че почти през цялото време аз дремех само на една ръка разстояние.
— Почини си — казва Пол и го чувам как се извърта отгоре с тежка, изтощена въздишка. Станалото отново го притиска с цялата си сила.
— Какво ще правиш утре сутрин? — подхвърлям аз и веднага се питам дали му се говори за това.
— Трябва да попитам Ричард за онези писма — отговаря той.
— Искаш ли да дойда й теб?
— По-добре да отида сам.
За тази нощ разговорът приключва.
Ако се съди по дишането му, Пол скоро заспива. Иска ми се и аз да можех, но умът ми гъмжи от мисли. Питам се какво ли би казал баща ми, ако знаеше, че след толкова много години сме открили дневника на Генуезеца. Навярно това би разведрило самотата на безконечния му труд над нещо, на което тъй малко хора държат. Мисля си, че би бил щастлив да узнае, че синът му най-сетне е надделял.
— Защо закъсня? — попитах го една вечер, когато пристигна чак в полувремето на последния ми баскетболен мач.
— Извинявай — каза той. — Отне ми повече време, отколкото предполагах.
Вървеше малко пред мен към колата, за да се приберем у дома. Гледах ивицата коса на тила му, която винаги забравяше да среше, защото не я виждаше в огледалото. Беше средата на ноември, но той бе дошъл на игрището с пролетно яке. Вероятно от унесеност бе сбъркал коя дреха да вземе от закачалката в кабинета.
— Кое? — настоях аз. — Работата ли?
Използвах думата работа, за да избягвам заглавието, което се притеснявах да изрека пред приятелите си.
— Не работата — тихо отвърна той. — Движението.
На връщане той караше както винаги с четири-пет километра над разрешената скорост. Откакто бях взел шофьорска книжка, най-много ме дразнеше тъкмо това дребно неподчинение, отказът му да се подчинява на правилата, съчетан с абсолютната неспособност да ги наруши истински.
— Добре игра, струва ми се — каза той и се озърна към мен. — Отбеляза и двата наказателни удара.
— В първата половина бях пълна скръб. Казах на треньора, че повече няма да играя.
Той не трепна и това ми подсказа, че го е очаквал.
— Напускаш? Защо?
— Умните взимат от силните — казах аз, защото знаех какво ще изтърси. — Но високите взимат от ниските.
Струва ми се, че след този случай той упрекваше себе си, сякаш баскетболът беше последната капка в отношенията ни. Две седмици по-късно, когато се прибрах от училище, баскетболният кош в двора беше свален и подарен на местната благотворителна организация. Майка ми каза, че не знае защо го е направил. Защото се надявал така да е по-добре — само това можа да ми каже.
Мислейки за всичко това, аз се мъча да си представя най-големия подарък, който бих могъл да поднеса на баща си. Докато сънят ме обгръща, отговорът изниква кристално ясно: да вярвам в неговите идоли. Само това искаше той през цялото време — да усети, че ни обединява нещо трайно, да знае, че докато вярваме в едни и същи неща, никога няма да се разделим. Колко усилия хвърлих, за да осуетя точно това. „Хипнеротомахия“ не се различаваше от уроците по пиано, баскетбола и несресания му тил — беше негова грешка. А сетне, както той несъмнено е знаел, че ще стане, щом загубих вяра в онази книга, пропастта помежду ни взе да става все по-широка и по-широка, дори когато седяхме един срещу друг на вечеря. Той стори всичко възможно, за да завърже здрав възел, а аз успях да го развържа.
Веднъж Пол ми каза, че надеждата, която зашепнала от кутията на Пандора едва след като отвътре изскочили всички други беди и скърби, е най-хубавото и последното от всички неща. Без нея остава само времето. А времето ни притиска в гръб като центрофуга, тласка ни все по-напред и все по-далече, докато потънем в забрава. Това, струва ми се, е единственото обяснение за станалото с мен и баща ми, както и за станалото с Къри и Тафт, за станалото с нас четиримата, колкото и неразделни да изглеждаме. Това е закон на движението, елементарен факт от физиката, който Чарли може да цитира, не по-различен от фазите на бяло джудже и червен гигант. Както всичко друго в тази вселена, ние сме обречени още от раждането да се раздалечаваме. Времето е просто остенът на раздялата. Ако сме частици сред море от разстояния, късчета от избухналото някогашно единно цяло, то има и научен закон за нашата самота. Тя е пропорционална на възрастта ни.
