Криптата на флорентинеца полностью

На следващата сутрин Кати не ме повика да тичаме. Всъщност през остатъка от седмицата успях да разговарям само с нейните съквартирантки и с телефонния й секретар. Заслепен от успехите, които отбелязвахме с Пол, аз изобщо не забелязвах как целият ми живот се разпада. Разстоянието помежду ни растеше, кафенетата и пътеките из парка изчезваха. Кати вече не се хранеше с мен в „Манастира“, но аз почти не забелязвах, защото по цели седмици не стъпвах там. Двамата с Пол се движехме като плъхове по тунелите между общежитието и „Бръшляна“, избягвахме дневната светлина, не обръщахме внимание на шумотевицата от юруша над главите ни, купувахме кафе и пакетирани сандвичи от денонощното заведение край студентското градче, та да работим и да се храним както ни е удобно.

През цялото това време Кати бе само на един етаж над мен и навярно трепереше от напрежение, докато обикаляше от групичка на групичка, търсейки най-точния баланс между самоувереност и любезност, тъй че горните курсове да я приемат благосклонно. Почти от самото начало бях стигнал до извода, че тя не иска да се меся в този момент от живота й — още едно оправдание да прекарвам по цели дни и нощи с Пол. А че може да й е нужна компания, приятелско лице, при което да се завръща вечер, спътник за мрачните и студени утрини — че може би се нуждае от моята помощ тъкмо сега, когато излиза на първия си важен кръстопът в Принстън — бях твърде зает, за да си го помисля. Не ми хрумваше, че юрушът може да е за нея мъчително изпитание, натоварващо не само способността й да бъде чаровна, но и физическата й издръжливост. Бяхме се отчуждили; нямах представа какво е преживяла през онези вечери в „Бръшляна“.

Приели са я в клуба, съобщи ми Джил следващата седмица. Той се готвеше за тежкото изпитание през предстоящите вечери да съобщава добри или лоши новини на всички кандидати. При гласуването се опъвал единствено Паркър Хасет, проявявайки необяснима враждебност към Кати, вероятно защото Джил я подкрепяше; но накрая и Паркър склонил. Церемонията за посвещаване на новите членове бе насрочена за идната седмица, а годишният бал на „Бръшляна“ — за Великден.

Джил изброи събитията тъй старателно, че явно се опитваше да ми каже нещо. Те бяха моят шанс да се помиря с Кати. Календарът на моето изкупление.

Като любовник се бях оказал също толкова калпав, колкото и като скаут. Отклонена от истинската си цел, обичта намираше нова. През следващите седмици все по-рядко се срещах с Джил, а с Кати изобщо не се видяхме. Чух, че в „Бръшляна“ проявила интерес към някакъв абсолвент — нов вариант на предишния й спортист. Но точно тогава Пол откри нова гатанка и двамата почнахме да се чудим каква ли тайна крие криптата на Колона. Едно старо, отдавна задрямало заклинание се събуди от сън и нахълта в новия ми живот.

Събужда ме телефонен звън. Светло е. Часовникът показва девет и половина. Залитайки, ставам от леглото и отивам да вдигна, преди Пол да се е събудил.

— Спеше ли? — пита Кати.

— Донякъде.

— Не мога да повярвам, че беше Бил Стийн.

— Ние също. Какво става?

— Аз съм в редакцията. Можеш ли да дойдеш?

— Сега?

— Зает ли си?

Вече съм достатъчно буден, за да доловя в гласа й нещо, което не ми допада — нещо далечно и чуждо.

— Само да си пусна един душ набързо. Идвам след петнайсет минути.

Когато тя затваря, аз вече смъквам дрехите.

Докато се приготвям, мисля за две неща — Стийн и Кати. Мислите за тях се сменят в главата ми, сякаш някой си играе с бутона на лампа. В светлото виждам нея, но в тъмнината изниква дворът край Дикинсън, обгърнат в сняг и тишина, след като линейката е потеглила.

Връщам се и навличам дрехите в общата стая, за да не будя Пол. Докато търся часовника си, забелязвам, че стаята е по-чиста, отколкото когато си легнах. Някой е оправил килимите и е изхвърлил боклука от кошчетата. Лош знак. Чарли не е спал снощи.

После зървам какво е написано на дъската за съобщения.

Връщам се в спалнята. Леглото на Пол е празно. Пак поглеждам дъската и забелязвам цифрите над текста — 2:15. Не се е връщал цяла нощ.

Пак вдигам слушалката и се каня да позвъня в „Бръшляна“, но чувам сигнала на телефонния секретар.

— Петък — изрича механичният глас, когато натискам бутоните. — Двайсет и три часа и петдесет и четири минути.

Следва обаждането, което съм пропуснал. По това време двамата с Пол бяхме в музея.