Слушалката пари в ръката ми. Черно-бялата снимка в рамка, която й купих за рождения ден, изглежда помътняла и много по-евтина, отколкото вчера. Стане ли дума за фотографи, знам само имената на Ансел Адамс и Матю Брейди. Така и не опознах добре хобито на Кати, за да съм сигурен в предпочитанията й. В крайна сметка решавам да не взимам снимката.
Крача бързо към редакцията на „Принс“. Кати ме посреща на входа и ме повежда към фотолабораторията, като отключва и заключва всяка поредна врата. Облечена е както снощи — с тениска и стари джинси. Косата й е пристегната небрежно, сякаш не е очаквала посещение; деколтето на тениската е изкривено. От едната страна виждам златна верижка върху ключицата й, а на бедрото на джинсите има малка дупчица, през която прозира белотата на кожата.
— Том — казва тя и посочва едно момиче зад компютъра в ъгъла, — искам да те запозная със Сам Фелтън.
Сам ми се усмихва, сякаш вече се познаваме. Облечена е с долнище от хокеен екип и фланела, върху която е отпечатано: „АКО БЕШЕ ЛЕСНО ДА СЕ ПИШЕ ДОБРЕ, И «НЮЗУИК» ЩЕШЕ ДА ГО ПРАВИ“. Тя натиска копчето на касетофона до себе си и пъхва слушалка в ухото си.
— Твоят кавалер за довечера, нали? — подхвърля небрежно Сам.
Кати потвърждава, но не добавя онова, което очаквам: моят приятел. Вместо това казва:
— Сам пише материал за Бил Стийн.
— Желая ви приятно забавление довечера — казва Сам и пак посяга към касетофона.
— Няма ли да дойдеш? — пита Кати.
Доколкото разбирам, двете се познават от „Бръшляна“.
— Едва ли.
Сам махва с ръка към монитора, където се нижат редици от думи като мравуняк под стъкло. Вече ми напомня за Чарли в неговата лаборатория — този тип хора се вдъхновяват от многото работа. Винаги ще има нови статии за написване, нови теории за доказване, нови явления за наблюдение. Безконечните задачи са същинска наслада за максималистите.
Кати я поглежда съчувствено и Сам отново се захваща с компютъра.
— За какво искаше да поговорим? — питам аз.
Но Кати отново ме отвежда във фотолабораторията.
— Малко е горещо тук — казва тя, като отваря една врата и дръпва плътните черни завеси. — По-добре си свали палтото.
Свалям го и тя го закача на куката зад вратата. Откакто се познаваме, избягвам да идвам тук — боя се да не осветя някой филм.
Кати отива до въженцето, опънато край едната стена. По него с шипки за пране са закачени снимки.
— Температурата тук не бива да надхвърля двайсет и четири градуса — казва тя. — Вредно е за негативите.
Все едно, че ми говори на китайски. От сестрите си съм научил едно старо правило: за среща с момиче избирай винаги място, което познаваш добре. Френските ресторанти не вършат работа, щом не можеш да прочетеш менюто, а умните филми те издънват тотално, ако не успееш да разбереш сюжета. Тук, в тъмната стаичка, възможностите за провал изглеждат грандиозни.
— Само секунда — казва тя, прехвръквайки като колибри от единия край на стаята до другия и обратно. — Почти приключвам.
Отваря капака на някакъв малък контейнер, изважда лентата отвътре и я измива с течаща вода. Почва да ме хваща клаустрофобия. Стаята е малка и препълнена с какво ли не, по масите се трупат легенчета и подноси, лавиците са задръстени от буркани с проявител и фиксаж. Кати обаче е като риба във вода. Това ми напомня как си гласеше косата на приема — омотаваше я около фибите, сякаш виждаше какво точно прави.
— Да изключа ли лампите? — питам аз. Чувствам се безполезен.
— Само ако искаш. Негативите са фиксирани.
Стоя като чучело насред стаята.
— Как я кара Пол? — пита тя.
— Добре е.
Следва сдържано мълчание. Увлечена в нова серия снимки, Кати сякаш губи нишката на разговора.
— Наминах към общежитието малко след дванайсет и половина — започва отново тя. — Чарли каза, че си с Пол.
За моя изненада в гласа й звучи съчувствие.
— Добре си сторил, че остана при него — продължава тя. — Сигурно е ужасно за Пол. За всички.
Искам да й разкажа за писмата на Стийн, но осъзнавам колко дълги обяснения ще са необходими. Тя се връща до мен с купчина снимки.
— Какво е това?
— Проявих нашата лента.
— От филмовото поле?
Тя кимва.
Филмовото поле е едно място, което Кати ме заведе да видя в Принстънския мемориален парк. Изглежда по-равно и по-необятно от което и да било друго кътче на изток от Канзас. Самотен дъб се извисява насред полето като часови, останал на пост завинаги, и напомня за последните мигове на генерала, загинал под клоните му по време на Войната за независимост. Кати го видяла за пръв път в един филм с Уолтър Матау и завинаги се влюбила в това поле. То стана едно от малкото места, които тя посещаваше отново и отново, като броеница от гледки, даващи стабилност на нейния живот при всяко завръщане. По-малко от седмица след нашата първа нощ в общежитието Кати ме отведе да го видя, сякаш старият Мърсъров дъб7 бе неин роднина и трябваше да се харесаме от пръв поглед. Аз носех одеяло, фенерче и кошница за пикник; Кати носеше фотоапарат.
Снимките са неочаквани за мен, като частица от нас двамата, съхранена навеки в кехлибар. Разглеждаме ги заедно, прехвърляме ги от ръка на ръка.
