— Доколкото знам, мястото, на което задържате заподозрените в терористични действия би трябвало да бъде държано в тайна? — попита тя небрежно, докато вървяха по пустите коридори към ареста.
— Така е, държим го в тайна. Не сме казали нищо на медиите.
— Охранявате един полицейски участък в централната част на града по-старателно от Бъкингамския дворец и си въобразявате, че хората няма да забележат?
— Това няма значение, нали? — въоръженият охранител зави по коридора, който щеше да ги отведе до килиите. — Нали не им е позволено да публикуват нищо във вестниците.
„Дай ми сили!“ Карол притвори за миг очи.
— Аз пък мислех, че се опасявате някой да не организира нападение.
— Не се опасяваме — отвърна той с тон, който поставяше край на разговора. Той почука на вратата, която водеше към ареста. След миг се чу бръмчене, сигнализиращо, че вратата е отворена. Охранителят отвори вратата и й направи път.
— Влизайте — каза той. — Когато си тръгнете, някой ще дойде да ви изпрати.
После хлопна вратата зад нея.
Познатото помещение беше празно — само сержантът, отговарящ за ареста, седеше зад отрупано с документация бюро. За свое учудване Карол го позна — помнеше го от първото разследване, което бе водила за брадфийлдската полиция. Тя отиде при него и попита:
— Вие сте сержант Уд, нали?
— Да, госпожо. Чудя се как си спомнихте. Оттогава трябва да са минали… колко, седем години?
— Нещо такова. Не очаквах да видя човек от нашите на приемния пост.
— Това е единствената отстъпка, която направиха пред правилото, че някой трябва да пази и пазачите — отвърна Уд. — От мен се очаква да следя да не се нарушават човешките права — той се изсмя глухо. — Като че ли мога да им попреча да направят нещо зад затворените врати.
Карол понечи да отговори, но в същия момент се разнесе силен звън. Уд й махна настоятелно да се отстрани.
— Стойте край стената, моля ви, госпожо. За ваше добро е. Сега ще видите мъжагите в действие.
От приемната на ареста тръгваха три коридора като зъбците на тризъбец. Първо се чу тропотът на тежки обувки, после четирима се появиха тичешком в далечния край на единия коридор с полуавтоматичните си оръжия пред гърди. Всички бяха облечени в черно от горе до долу, с бръснати глави, ужасяващи на вид. Спряха пред вратата на една от килиите и започнаха да повтарят напевно:
— Ставай, ставай, ставай!
Стори й се, че това продължи много дълго, макар че в действителност не беше изминала повече от половин минута. Карол почувства как адреналинът пулсира в жилите й, страховитият напев сякаш отекваше в гърдите й — а при това тя беше една от овластените. Колко ли по-ужасно се чувстваха арестуваните?
Водачът на групата отвори вратата с такава сила, че тя се удари с трясък в стената. Трима потънаха в килията, фигурата на четвъртия запълваше целия коридор. Отвътре се чуха нови викове:
— Ставай! С лице към стената! С лице към стената. С разперени ръце. Разтвори крака. Разтвори си краката. Не мърдай, копеле такова!
Неспирният порой от команди продължаваше. Най-сетне онзи, който стоеше пред вратата, отстъпи встрани и двама от колегите му излязоха заднешком от килията. Третият, който излезе с тях, беше млад мъж с азиатски произход, с широко отворени очи, стиснал здраво зъби. Опитваше се да не гледа онези, които го охраняваха, но те непрекъснато осуетяваха намеренията му, свеждайки лица към неговото.
Когато го изведоха в коридора, го притиснаха към стената. Един от охраната застана пред него, друг зад него, трети тръгна редом. Четвъртият вървеше пред тях и подвикваше:
— Чисто е! — всеки път, когато подминеше някоя врата.
Водеха арестанта по коридора толкова бавно, че го принуждаваха да ситни между тях.
Когато първият от антитерористите влезе в приемната, отстъпи назад и залитна, забелязал Карол.
— Легитимирайте се! — изрева той към нея, извърна се рязко и подвикна надолу по коридора:
— Стой на място!
Карол подбели очи.
— Очевидно съм служител на полицията — извади полицейската си карта и каза името и чина си. После кимна към Уд. — Той ме познава.
— Благодаря, госпожо! — ревна антитерористът по военному. — Чисто е! — подвикна той после назад. Карол видя как поведоха арестанта по коридора и го набутаха в една от стаите за разпити. После застанаха на пост пред вратата.
— Божичко! — възкликна тя и изпухтя облекчено.
— Това е съвсем друга работа, нали? Не ме разбирайте погрешно, и аз като всички останали ненавиждам онези копелета, терористите, но се питам каква цена ще ни се наложи да платим, ако се борим с тях по този начин — каза Уд. — До днес следобед бях не по-малко ожесточен от останалите. Но това, което видях днес… Това специално обучение, през което са преминали… то като че ли се основава на три ключови думи — сплашване, сплашване и сплашване. Всеки, който бива арестуван и подложен на всичко това, а всъщност е невинен — щом излезе от тук, е готова плячка за лудите молли, така ли е?
