Фостър всмука устни и направи видимо усилие да се овладее.
— Всичко е наред. Съжалявам, но е малко смущаващо да ти кажат, че си замесен по някакъв начин в разследване на убийство.
— Разбирам. Та въпросното тържество е трябвало да се проведе в замъка Панал.
— Не, това е чиста лудост. Не познавам нито лорд Панал, нито някой, който има връзка с него. Искам да кажа — да, би било чудесно да организираме благотворително празненство там, но никога не е ставало дори дума за нещо подобно, камо ли пък да сме мислели за подготовка.
Кевин продължи незабавно със следващ въпрос.
— Според госпожа Крос човекът, представил се за вас, казал на съпруга й да се свърже с организатора на събитието, някой си Джейк Андрюс. Да сте работили някога с човек с такова име? Джейк Андрюс?
Фостър въздъхна тежко.
— Не. Това име не ми говори нищо.
Кевин, който го наблюдаваше внимателно, не забеляза никакви признаци, че човекът лъже.
— Ще ви помоля да прегледате училищния архив за това име — каза той.
Фостър кимна и адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу.
— От няколко години насам доста нещо е въведено в компютърна база данни, но по-старите архиви се съхраняват все още само на хартия. Ще се обадя на секретарката, тя знае къде да потърси. Ако този човек фигурира някъде в нашата документация, тя ще го намери.
— Благодаря. Колкото по-рано стане това, толкова по-добре. Може да се наложи да дойдем отново и да поговорим с някои преподаватели, които работят тук по-отдавна — допълни Кевин и стана. — И един последен въпрос. Къде бяхте вчера по обяд — към един часа?
— Аз ли? — Фостър явно не знаеше дали да се ядоса или да се уплаши.
— Вие.
— Бях с група приятели в резервата „Мартин Миър“ в Ланкашър — събираме се да наблюдаваме птици — каза Фостър, решил да съхрани достойнството си. — Пристигнахме там по обяд и стояхме до залез-слънце. Мога да ви дам имената им.
Кевин измъкна визитна картичка, на която бе написан адресът на електронната му поща.
— Пратете ми ги на този адрес. Ще чакам.
Той хвърли един последен замислен поглед към игрището, а после си тръгна. В ъгълчетата на устата му трепкаше усмивка. Животът рядко предоставяше шанса да поставиш натясно един бивш учител, изпълнявайки служебния си дълг. Кевин съзнаваше, че се държи дребнаво, но все пак това малко отмъщение от името на някогашното шестнайсетгодишно момче му достави удоволствие.
В началото на съществуванието си „Шлюзовете Кампиън“ бе посещавана предимно от лодкари — по времето, когато по каналите на северна Англия превозваха въглища и вълна, от Пенилите на юг и обратно. Кръчмата се намираше малко встрани от канала, край езерото, където се сливаха три големи водни пътя. Когато сградата е била строена, името „Темпъл Фийлдс“23 все още е съхранявало буквалното си значение. Сега пред кръчмата не пасеше добитък, а обичайните за неделната сутрин посетители си хапваха брускети и бейгъли, успокоявайки разбунтуваните си от снощното пиене стомаси с бъркани яйца и пушена сьомга.
Когато наближиха, Крис се зае да оглежда пъстрата тълпа пред кръчмата. Тя смушка Пола в ребрата и каза:
— Е, това вече е друга работа. Джордан трябва да ни праща по-често на такива места. Тук можем да се почувстваме добре, скъпа. Трябва да доведа Шинийд тук някоя неделя, да й напомня за първите дни на любовта ни.
— Имаш късмет, че има на кого да напомняш — отвърна Пола. — Стигнала съм дотам, че приемам секса като спомен от предишен живот.
— Трябва да излизаш по-често. Така ще намериш някое хубаво момиче, което ще ти върне усмивката.
Крис започна да си проправя път през пиещите пред кръчмата, които се тълпяха на тротоара около масите и чакаха да се освободи някое място.
— Как ли пък няма да се случи при работа като нашата — възрази Пола. — Ако случайно имам свободна вечер, единственото, което ми се иска, е да се наспя.
Двете влязоха в кръчмата. Вътре беше пълно, както и отпред, но поради каменния под и ниския таван беше значително по-шумно.
— И като стана дума за това… — поде Крис. — Как спиш напоследък?
— По-добре — отвърна сухо Пола, наведе глава и се зае да рови в чантата си за снимката на Джак Андерсън.
— Радвам се да го чуя — Крис се извърна и стисна леко лакътя на Пола. — Не знам дали мнението ми те интересува, но според мен се справяш блестящо.
Стигнаха до бара, където трима бармани и един сервитьор се опитваха да се справят с непрестанните поръчки за храна и напитки. Крис показа полицейската си карта на един от барманите, който само се изсмя и каза:
— Я не се занасяйте. Елате след един час, когато тълпата ще е понамаляла.
В друг случай желанието й да си свърши работата щеше да я накара да настоява. Но сега слънцето грееше, а и двете се бяха нагледали на ужасни картини през изминалото денонощие. Сблъсъкът с толкова много смърт бе напомнил на Крис, че има моменти, когато е важно да спреш и да се насладиш на аромата на цветята. Затова тя се усмихна.
— В такъв случай дайте ни два пайнта шанди със светла бира.
