— Мога ли да излизам от отделението, ако ви съобщя предварително? — каза той плахо. Не че имаше някакво намерение да става; силите му бяха изчерпани до такава степен, че изобщо не би могъл да обмисля нещо подобно на тазсутрешното приключение.
— Стига да не излизате от болницата — каза строго сестрата. — Имате късмет, че вече нямаме старши сестри. Леля ми беше старша сестра навремето. Виж, тя щеше да ви обеси да не казвам за какво — тя беше стигнала почти до вратата, когато спря и се обърна. — О, едва не забравих. Майка ви намина преди известно време. И тя не беше във възторг.
Сякаш някаква тежест го притисна внезапно.
— Каза ли кога ще дойде пак?
— Каза, че щяла да се опита да мине пак днес следобед. Така че се постарайте да ви намери тук.
Останал сам, Тони удари с юмрук по матрака. Наистина нямаше нужда от появата на майка си, която само щеше да отклони мислите му в друга посока. И без това не беше в състояние да работи с пълен капацитет, затова и имаше нужда от цялата острота на съзнанието си, която бе в състояние да постигне, за да я насочи към бомбения атентат и отравянията. И въпреки обещанието, което даде на сестрата, той си каза, че днес следобед може да опита още веднъж да се измъкне на свобода.
Но засега се налагаше да възстанови енергийните запаси на организма си, като лежи и не се заема с нещо по-натоварващо от четене. Беше отворил блога, който му бе показал Санджар. Беше му изключително интересно да чете постингите на Юсеф Азиз. Виждаше го като интелигентен млад човек, лишен обаче от способността да облича съвсем точно в думи убежденията си. Немалко от постингите съдържаха отговорите му на хора, които бяха разбрали неточно някое негово предишно изказване, защото не се беше изразил съвсем ясно.
Общата представа, която Тони успя да си изгради, беше за човек, измъчван от мисълта, че хората не са способни на мирно съвместно съществуване. Азиз уважаваше възгледите на другите — защо те не желаеха да уважават неговите? Нима никой не съзнаваше, че това е единствено разумният начин на живот? Защо някои хора влагаха толкова енергия в конфликти?
При първия преглед на постингите нищо не впечатли особено Тони. Но когато препрочете по-ранните, когато споменът за последните беше още свеж в съзнанието му, той почувства някаква разлика. Върна се назад, после превъртя напред, направи същото няколко пъти. Да, беше прав. Тук имаше някакво развитие — нещо, което съвпадаше с наученото от Санджар. Сега вече се налагаше да търси някакъв пробив.
Явно беше необходимо нещо по-впечатляващо от бомбен атентат, за да откъсне запалянковците от мачовете на Висшата лига. Пола стигна до това заключение, когато отиде в дома на Стив Мотисхед, за да поговорят за някогашния му съученик, чиято снимка той бе пратил в полицията.
— Тъкмо гледам мача — каза той кисело. — „Челси“ срещу „Арсенал“. Когато разговаряхме преди, ви казах всичко, което знам за Джак Андерсън.
— Все пак бихме могли да поговорим, докато гледате, нали? — усмихна се сладко Пола.
— Вероятно — каза той, отвори с нежелание вратата и я пусна да влезе. Стив Мотисхед живееше в някогашно общинско жилище в периферията на централната градска част. Стаите бяха сравнително малки, но дворът на къщата граничеше с игрището за голф, което очертаваше естествената граница между центъра и парка „Муртоп“, затова и гледката през прозорците на преходната дневна, в която той я въведе, беше забележителна.
Но Пола явно беше единствената, която се интересуваше от гледката. На дивана пред огромния телевизор се бяха разположили още двама мъже — очевидно всички бяха братя по дух. И тримата бяха с тениски на националния отбор на Англия, долнища на анцузи и огромни маратонки. Всеки беше стиснал кутия „Стела Артоа“, в дневната едва се дишаше от цигарен дим. „Спортен живот“, помисли си Пола, проправяйки си път покрай протегнатите им крака към далечния край на помещението, където имаше нестабилна маса за хранене и четири тънкокраки стола.
— За да гледам мача от тук, ще ми трябва бинокъл — оплака се Мотисхед, почесвайки се по корема, докато сядаше на стола, който според Пола нямаше да издържи тежестта му. Тръсна кутията с бира на масата и извади цигарите от джоба си.
— Вероятно нямате право да пиете бира, докато сте на работа?
Той запали, което накара Пола също да закопнее за цигара. Но тя се стараеше да не пуши по време на разпит, дори ако разпитваният пушеше. Безпокоеше се, че цигарата може да я представи като слабохарактерна и зависима.
— Не, благодаря. Чудя се, че не са отменили мача след това, което се случи вчера.
— Това е футболът, скъпа — обади се единият от мъжете на дивана. — Несломимият дух на лондончани по време на бомбардировките — на това се дължи величието на страната. Две минути мълчание в памет на загиналите и после шоуто трябва да продължи. Няма да допуснем някакъв шибан пакистански бомбаджия да попречи на националната игра.
— Той не иска да каже точно това — поде Мотисхед. — Всички сме разстроени от това, което се случи вчера. Разбирате ли, ние бяхме там.
