Взеха чашите си и излязоха. Откриха един нисък зид край канала, огрян от слънце. Разположиха се там и подхванаха разговор, който се въртеше все около отравянията и бомбения атентат. Постепенно тълпата наистина се разреди, хората довършваха напитките си и си тръгваха, за да се възползват пълноценно от слънчевото време.
— Ако това беше телевизионен сериал, сега е моментът, в който една от нас би получила внезапно прозрение, благодарение на което ще се реши случаят — каза Крис, загледана спокойно в канала, където малка, яркобоядисана лодка тъкмо преминаваше първия от трите шлюза, водещи към езерото.
— Ако това беше телевизионен сериал, нямаше ти да платиш питиетата — изтъкна Пола. — Това би било част от моята роля на доверен, но глуповат помощник.
— Да му се не види, знаех си, че съм объркала нещо. — Крис се изправи с нежелание. — Е, няма да е зле да посвършим и някоя работа, а?
Пред бара вече не се тълпяха хора, чакащи да бъдат обслужени. Барманът ги видя да влизат и излезе иззад тезгяха, за да ги посрещне. Приличаше на студент, който работи, за да допълва необходимите средства към стипендията си. Дългият бретон и едва наболата козя брадичка вероятно трябваше да подчертаят излъчването му на артистична и чувствителна личност. Действително се налагаше да се постарае, ако държеше да прави такова впечатление, като се имаше предвид масивната му фигура и вече очерталото се бирено коремче.
— Какво мога да направя за вас, уважаеми дами? — попита той. Юлският му акцент сега се долавяше по-ясно. — Съжалявам, че отказах да говорим преди малко, но в неделя по обяд тук е страхотна тъпканица, а ние не можем да си позволим да пренебрегваме клиентите. При нас е така — ако до двайсет минути след даване на поръчката не си получите храната, не я плащате — той направи гримаса. — И липсите се покриват от нашите заплати — той ги поведе към една току-що освободила се маса в далечния край на кръчмата и седна. — Казвам се Уил Стивънс — представи се той. — Работя тук в почивните дни.
Те също се представиха и Крис попита:
— Бяхте ли на работа вчера по обяд?
Стивънс кимна и заусуква кичур от бретона си.
— Да. В събота не е чак такава лудница като в неделя. За какво става дума всъщност?
Пола подреди няколко снимки на масата.
— Можете ли да ни кажете дали някой от тези мъже е бил тук вчера?
Той посочи незабавно снимката на Джак Андерсън.
— Ето този — изведнъж лицето му просветна, явно се беше досетил за нещо. — Той пиеше с онзи човек, който почина снощи, след атентата. Как му беше името… ще се сетя, тази сутрин го видяхме по телевизията, докато подреждахме заведението, и аз казах тогава: „Този човек беше тук вчера, аз го обслужвах“. Крос, да, така му беше името. Доколкото разбирам, вчера се е държал като същински герой — той помълча. — Като че ли споменаха, че навремето бил ченге, но се бил пенсионирал.
— Така е. И така, той се е срещнал с този човек — тя посочи отново снимката на Андерсън, — тук? По обяд?
— Точно така. Крос дойде първи. Поръча си бира, не помня вече каква. После пристигна този, по-младият. Ако се съди по поведението им, се познаваха отпреди. Младият си поръча чаша червено. Не им обърнах особено внимание, заведението вече се беше напълнило. Когато отново погледнах към масата, на която седяха, те вече си бяха тръгнали — той почука с пръст по снимката на Джейк. — Виждал съм го тук и друг път. Обикновено се среща тук с разни хора, пият по едно и си тръгват. Винаги става така. Никога не си поръчва храна. Предполагам, че мястото му е удобно за срещи. Вероятно живее наблизо.
— Но надали знаете името му?
Стивънс кимна със самодоволната усмивка на дете, спечелило награда на състезание.
— Знам го. Казва се Джейк.
— И сте сигурен, че е Джейк? А не Джак? — попита Пола.
— Джейк е. Така го наричаше и господин Крос. Със сигурност беше Джейк.
— Но не ядоха тук?
Той поклати глава.
— Категорично не. Пиха по едно и вдигнаха гълъбите.
Крис се изправи.
— Благодаря ви, господин Стивънс, много ни помогнахте.
Той ги погледна с лъчезарна усмивка.
— А ще има ли някаква награда?
Между компютърните маниаци съществуваше усещане за близост, което надмогваше съществуващите различия. Официално Карол беше възложила на Крис връзките с отдела за борба с тероризма, но Стейси вече беше успяла да установи свои контакти. Компютърните маниаци ужасно обичат задните вратички към чужди системи, а Стейси разполагаше с внушителна колекция от подобни вратички. Те винаги влизаха в работа като разменна монета. Не вредеше и това, че самата тя беше нещо като Мона Лиза в света на виртуалните отношения.
