Трябваше да му се признае, че той възприе доста бързо този факт. Разбра, че трябва да се примирява, да мълчи и да прави това, което му се каже. Когато се самозабравеше и заподскачаше около нея като малко кученце, няколко остри думи бяха достатъчни, за да спукат сапунения мехур на оживлението му.
И въпреки всичко той беше пречка за нея. Нямаше никакво съмнение, че е така. През онези години никой мъж не бе склонен да приеме чуждо дете. Детето беше спънка и в професията й. По времето, когато развиваше фирмата си, й се налагаше да свежда пътуванията до минимум, защото майка й започваше да вдига скандали, ако се наложеше да остава по-често сама с малкия. Заради Тони Ванеса бе пропускала шансове, не бе успявала да се възползва пълноценно от установени контакти и прекалено често й се бе налагало да наваксва изоставания.
А в замяна на това не беше получила нищо. Децата на други жени се бяха оженили, бяха им осигурили внуци. Снимки на бюрото, теми за разговор в почивките между заседанията, семейни почивки в слънчеви страни. Всичко това служеше за разбиване на леда между колеги, за укрепване на собственото самочувствие. А това бяха тухлите и хоросанът, с които се градяха професионални отношения, които на свой ред развиваха бизнеса и осигуряваха пари. Постоянните провали на Тони означаваха, че Ванеса трябваше да работи още по-усилено.
Е, сега вече нямаше да му се размине, щеше да си плати. Нещата не биха могли да се развият по-добре, дори сама да бе измислила сценария. Беше прикован към болничното легло, отпаднал от успокоителните, които му инжектираха, и дългия сън. Нямаше къде да се скрие. Тя имаше постоянен достъп до него и щеше да подбере подходящия момент. Само трябваше да се постарае да избягва срещи с приятелката му.
Секретарката й се вмъкна безшумно в стаята и поднесе кафето, както винаги, няколко минути след като Ванеса се разположеше зад бюрото си. Тя включи компютъра си и си позволи една едва забележима, мрачна усмивка. Кой би помислил, че Тони ще се уреди с жена, която е едновременно умна и хубава? Карол Джордан не бе от жените, които Ванеса си представяше около своя син. Представяше си, че по-скоро би имал постоянна връзка с някакво невзрачно създание, което би боготворяло земята, по която той стъпва. Е, независимо от приятелката, Ванеса щеше да постигне това, което желаеше.
Елинор вдигна ръка, за да почука, но се спря. Дали все пак нямаше да провали кариерата си с тази стъпка? Съществуваше и аргументът, че ако се окаже права, всъщност няма никакво значение дали ще проговори или не. Защото, ако беше права, Роби Бишоп така или иначе щеше да умре. Това не можеше да се промени. Но ако беше права и не проговореше, можеше да умре и още някой. Независимо от това дали случилото се с него се дължеше на нещастна случайност или бе плод на умисъл, същото можеше да сполети и друг човек.
Мисълта, че нечия смърт може да тежи на съвестта й, реши въпроса за Елинор. По-добре да се изложи в името на нещо добро, отколкото да трябва да живее с такава мисъл. Тя почука и изчака разсеяното подвикване на Денби:
— Да, да, влезте.
Денби вдигна нетърпеливо глава от купчина анамнези.
— Доктор Блесинг — каза той. — Има ли някаква промяна?
— Роби Бишоп ли имате предвид?
Денби изкриви уста в полуусмивка.
— Че кой друг? Твърдим, че се отнасяме еднакво към всички пациенти, но не е никак лесно всеки път, когато влизаш или излизаш от болницата, да минаваш през кордона от футболни запалянковци. — Той се завъртя на стола си и погледна през прозореца надолу към паркинга. — Сега са дори повече, отколкото бяха, когато се върнах от обяд — завъртя се отново към Елинор, която понечи да заговори. — Как мислите, дали считат, че присъствието им може да повлияе по някакъв начин на болестта? — тонът му беше по-скоро замислен, отколкото циничен.
— Зависи доколко вярват в силата на молитвата. Действително видях двама да стоят в един вход и да четат молитвите от розария1 — тя сви рамене. — Но това като че ли не помага на господин Бишоп. Състоянието му непрекъснато се влошава. Течността в белите му дробове се увеличава. Бих казала, че дишането става все по-затруднено. И дума не може да стане за прекратяване на командното дишане.
Денби прехапа долната си устна.
— Значи не реагира на азидотимидин?
Елинор поклати глава.
— Не се забелязва нищо подобно засега.
Денби въздъхна и кимна.
— Проклет да съм, ако разбирам какво става. Е, така е. Случва се понякога. Благодаря, че ме уведомихте, доктор Блесинг — и той отново насочи поглед към купа листа пред себе си, с което показваше, че разговорът за него е приключил.
— Има обаче нещо…
Той я изгледа, повдигнал вежди. Изглежда искрено се интересуваше от това, което тя искаше да каже.
— Нещо свързано с господин Бишоп?
Тя кимна.
— Знам, че звучи налудничаво, но обмисляли ли сте възможността за отравяне с рицин?
— Рицин ли? — повтори Денби леко засегнат. — Как, по дяволите, един футболист от висшата лига би могъл да погълне рицин?
Елинор не се предаваше.
