Гарсониерата се намираше на първия етаж на голяма къща, която някога е била градското жилище на богат собственик на железопътна компания. Гипсовите украси под стрехите и около еркерните прозорци на обширната сграда, строена в духа на готическия ренесанс, бяха мръсни и се ронеха, дървото на прозоречните рамки гниеше, от капчуците стърчаха засадили се там плевели. Навремето от прозорците е имало хубав изглед; сега обаче единственото, което се виждаше откъм фасадата, бяха носещите колони под западната трибуна на огромния стадион „Брадфийлд Виктория“, който се намираше на половин миля от тук. Кварталът, отличаващ се някога с известно достолепие, междувременно бе западнал и се бе превърнал в гето, чиито обитатели бяха обединени единствено от бедността. Цветовете на кожата тук варираха от синьо-черното при жителите на африканските области отвъд Сахара до нездравата бледност на източноевропейците. Според анкетата, проведена от общината на Брадфийлд, жителите на квартала изповядваха тринайсет различни религии и говореха двайсет и два родни езика — само на тази една квадратна миля на запад от футболното игрище.
Тук Юсеф можеше да се измъкне от радарното проследяване, обичайно за неговата емигрантска общност, в която той се числеше към третото поколение. Тук никой не забелязваше кой влиза и излиза от убежището му на първия етаж, нито пък се интересуваше от това. Тук Юсеф Азиз беше невидим.
Рецепционистката се опита неумело да прикрие стъписването си.
— Добро утро, госпожо Хил — издърдори тя автоматично. Хвърли поглед към календара на бюрото си, явно не можеше да повярва, че се е объркала до такава степен.
— Мислех, че вие… ние не…
— Чудесно, така ще се научите да бъдете в постоянна готовност, Бетани — отбеляза Ванеса, мина забързано покрай бюрото й и се упъти към своя кабинет. Лицата на хората, които срещна по пътя си, имаха учудено или гузно изражение, докато те мънкаха нещо за поздрав. И през ум не й минаваше, че действително има за какво да бъдат гузни. Подчинените й я познаваха прекалено добре, за да се опитат да й скроят някакъв номер в нейно отсъствие. Но все пак й бе приятно, че неочакваната й поява предизвиква вълна от тревога в целия офис — доказателство, че получава това, което иска, срещу парите си. Тя не беше от свръхчувствителните работодатели. Имаше си приятели, не изпитваше нужда да се сприятелява с подчинените си. Беше сурова, но считаше, че е същевременно и коректна. Тъкмо тези принципи се стремеше да внуши и на клиентите си. Бъди дистанциран, спечели уважението им, и тогава проблемите ти с персонала ще бъдат минимални.
Жалко, че с децата нещата не са толкова лесни, мислеше тя, докато оставяше лаптопа си на бюрото и закачаше сакото си на закачалката. Когато подчинените ти не отговарят на изискванията, можеш да ги уволниш и да потърсиш някой по-подходящ. От децата обаче няма отърваване. А Тони от самото начало не оправда очакванията й. Когато тя забременя от мъж, който се стопи яко дим, щом узна новината, майка й се опита да я убеди да остави детето за осиновяване. Ванеса отказа категорично. Сега си припомняше онова време и се питаше озадачено защо ли е била толкова настоятелна.
Основанията й не можеха да бъдат от сантиментално естество. Сантименталността беше нещо напълно непознато за нея — още една позиция, която препоръчваше и на клиентите си. Дали пък не беше стигнала до крайност, само и само за да направи напук на майка си с постоянните й изисквания и желанието й да я контролира? Вероятно бе имало и нещо повече, но тя не можеше да си го припомни за нищо на света. Сигурно хормоните бяха замъглили съзнанието й. Както и да е, тя понасяше злостните клюки на съседите, които неминуемо съпровождаха по онова време самотните майки. После си смени работата и се премести да живее на другия край на града, където никой не я познаваше, лъжеше за миналото си и си измисли един мъртъв съпруг, за да избегне петното на позора. Никога не бе си правила розови илюзии, че ще може да се наслаждава на майчинството. След смъртта на баща й, без никаква възможност да си намери съпруг, тя осигуряваше издръжката на семейството. От самото начало бе наясно, че ще се върне на работа колкото бе възможно по-скоро, като някаква шибана китайска селянка, която изтърсва бебето на синора и после се връща в оризището. И за какво й бе всичко това?
Майка й пое с нежелание грижите за момчето. Но нямаше голям избор, защото успяваха да се издържат единствено благодарение на заплатата на дъщеря й. Ванеса си спомняше достатъчно добре собственото си детство, за да съзнава на какъв режим осъжда сина си. Опитваше се да не мисли за това как прекарваше дните си Тони и не го окуражаваше да говори с нея за това. Имаше си достатъчно грижи с ръководенето на натоварен отдел за управление на персонала, а после и с работата по основаване и развиване на собствена фирма. Наслаждаваше се на предизвикателствата на работата, но нямаше излишна енергия, за да отделя внимание на някакво хленчещо хлапе.
