— Със сигурност.
Юсеф затвори телефона и излезе от колата, нагласяйки лицето си в усмивка. Еделщайн му кимна, но не се усмихна.
— Е, хайде да видим какво ще правим — каза той и тръгна към фабриката, без да се обърне, за да провери дали Юсеф го следва.
„Идущата седмица по това време“, повтори си наум Юсеф. „Идущата седмица по това време, копеле такова“.
Карол се взираше в Томас Денби, оценявайки това, което виждаше. Рано посивяла коса, сресана назад, на челото падаше само един кичур. Синьо-зелени очи, свеж тен. Съвършено скроен антрацитночерен костюм на тънки линии, разкопчаното сако позволяваше да се види аленочервената подплата. Можеше да позира за портрет на преуспял лекар. И със сигурност не приличаше на човек, който счита за забавно да подвежда служител на полицията.
— Позволете ми да си изясня окончателно за какво става дума. Вие съобщавате за убийство, което още не се е състояло?
Тя не беше в настроение за шеги, а и това, че той я накара да чака поне петнайсет минути, не допринесе за добро начало на разговора.
Денби поклати глава.
— За убийство говорите вие, не аз. Това, което аз казвам, е, че Роби Бишоп ще умре, вероятно през следващите двайсет и четири часа. А причината, поради която ще умре, е, че в организма му има рицин. За рицина няма противоотрова. Не можем да направим за него нищо, освен да се опитаме да облекчим страданията му.
— Сигурни ли сте в това?
— Знам, че звучи странно, като че ли сме в някой филм за Джеймс Бонд. Но да, сигурни сме. Направихме необходимите изследвания. Умира от отравяне с рицин.
— Възможно ли е да става дума за самоубийство?
Денби я погледна удивено.
— Нито за миг не бих предположил такова нещо.
— Възможно ли е все пак, поне на теория?
По лицето му се изписа леко раздразнение. Карол си каза, че вероятно не е свикнал твърденията му да бъдат поставяни под въпрос. Той постави химикалката си успоредно с ръба на папката, която лежеше на бюрото пред него.
— Четох всичко, което успях да намеря за рицина, от момента, в който старши ординатор Блесинг предположи, че той може да е причина за симптомите на Бишоп. Рицинът атакува клетките на човешкото тяло и блокира способността им да синтезират необходимите им белтъчини. Без белтъчини клетките умират. Дихателната система отказва, сърцето спира. Никъде в специализираната литература не се споменава да е използван за самоубийство. Против тази версия е и фактът, че е трудно да се снабдиш с рицин. Човек трябва да има известни познания по химия, за да успее да го извлече, дори ако предположим, че е намерил начин да се сдобие с необходимия суров материал. В противен случай трябва да има връзки с някоя терористична организация — казват, че го имало на склад в пещерите на Ал-Кайда в Афганистан. Има и друг аргумент против такава версия — смъртта от отравяне с рицин е продължителна и мъчителна. Не виждам защо някой би избрал да се самоубие точно по такъв начин.
Той разпери ръце и вдигна рамене, за да подчертае убеждението си.
Карол записа нещо в бележника си.
— Доколкото разбирам, можем да изключим и възможността отровата да е била поета случайно?
— Бих казал, да — освен ако господин Бишоп е имал навика да се навърта около фабрики за производство на рициново масло — отвърна сухо Денби.
— И как тогава е попаднала в организма му?
— Вероятно я е вдишал. Прегледахме внимателно цялото тяло и не можахме да открием следи от убождане — Денби се приведе напред. — Не знам дали си спомняте случая с българския невъзвращенец Георги Марков в края на седемдесетте години? Той беше убит с пълна с рицин сачма, изстреляна от специално изработен за целта чадър. Веднага щом се убедихме, че става дума за рицин, помолих колегите от интензивното отделение да направят обстоен преглед на кожата на господин Бишоп. Не беше открито нищо, което да доказва инжектиране на чуждо тяло.
Карол беше озадачена.
— Трудно е да се повярва — поде тя. — Такива неща не се случват в Брадфийлд.
— Така е — съгласи се Денби. — Затова и ни трябваха два дни, за да установим причината. Сигурно така са се чувствали и лекарите, които са лекували Александър Литвиненко. Сигурно радиационното отравяне е било последното, което са можели да предположат. И все пак беше така.
— Но как би могъл да бъде отровен, без да забележи?
— Много лесно — отвърна Денби. — Според съществуващите за рицина данни при инжектиране доза от 500 микрограма е достатъчна, за да убие възрастен човек. Изследванията върху животни доказват, че вдишването или поглъщането на същата доза от отровата също води до смърт. Петстотин микрограма рицин е доза, на вид не по-голяма от главичка на карфица. Не е трудно да се пусне в напитка или храна. В такова количество не би променила по никакъв начин вкуса.
— Следователно трябва да търсим някой, който е имал достъп до това, което отровеният е ял или пил?
Денби кимна.
