— Това е най-близко до ума — той започна да си играе с химикалката. — Съществува и възможността отровата да е подадена с наркотик от рода на кокаин или някакъв амфетамин, нещо, което се смърка. И в такъв случай жертвата не би забелязала съмнителен вкус или мирис.
— Разполагате ли с образци от кръв и урина, които да анализирате за наличие на наркотик?
Денби кимна.
— Ще наредя да се направи изследване.
— Как ви дойде на ум такава възможност?
— Хрумването беше на доктор Блесинг, моя старши ординатор. Доколкото знам, някой от колегите ви е разговарял първо с нея.
— Да, знам, че именно доктор Блесинг ни се обади. Но какво я е навело на тази мисъл.
Денби се усмихна иронично, с което стана още по-антипатичен на Карол.
— Не искам това да прозвучи като самохвалство, но доктор Блесинг решила, че щом дори аз не съм в състояние да разбера каква е причината на заболяването на господин Бишоп, очевидно ставало дума за нещо извънредно необичайно. Сравнила симптомите с всичко, въведено в нашата база данни, и единствено отравянето с рицин отговаряло на описанието. Представи ми заключенията си и аз наредих провеждане на стандартния тест. Резултатите бяха категорично положителни. Няма никакво място за съмнение, госпожо главен инспектор.
Карол затвори бележника си.
— Благодаря, че ми обяснихте всичко толкова подробно — каза тя. — Казахте, че сте проучили специализираната литература за действието на рицина — има ли някаква възможност да организирате брифинг на тази тема за мен и колегите ми?
— Веднага ще се свържа с доктор Блесинг — той стана, подсказвайки, че що се отнася до него, разговорът е приключил.
— Може ли да го видя? — попита Карол.
Денби потри челюстта си с палец.
— Няма кой знае какво за гледане — отвърна той. — Но да, мога да ви заведа. Родителите му може да са се върнали — бяха в стаята за близки на пациентите. Трябваше да им съобщя и те, разбира се, са шокирани и много разстроени. Помолих ги да останат там, докато се поуспокоят. Хората от екипа се затрудняват допълнително от присъствието на разстроени близки около пациентите.
Тонът му беше пренебрежителен, като че ли гладкото функциониране на работата в отделението беше далеч по-важно от страданието на родители, научили, че ще загубят сина си.
Карол тръгна след него към стаята, в която лежеше Роби Бишоп. На двата стола край леглото не седеше никой. Карол застана край долната част на леглото и загледа мониторите, тръбичките и цялата апаратура, която щеше да поддържа състоянието на Роби Бишоп относително стабилно през предсказуемо краткия период, който го делеше от смъртта. Кожата му беше жълтеникавобледа, по бузите и челото му беше избила пот. Искаше й се да запечата този образ в съзнанието си. Предстоящото разследване щеше да бъде истински кошмар по ред причини, и тя искаше да е сигурна, че няма да забрави човешкото същество, заради което трябваше да изведе докрай случая. Медиите щяха да настояват гръмогласно за отговори, феновете щяха да искат да падат глави, а собствените й шефове щяха да се постараят да се покрият със славата, която тя би могла да извлече от създалото се положение.
Карол бе твърдо решена да разбере кой бе унищожил Роби Бишоп и какви бяха подбудите за това. Но за самата себе си държеше да знае, че мотивацията й да преследва убиеца е правилна. Сега, когато видя умиращия, можеше да бъде далеч по-уверена в правотата на действията си.
Детектив Пола Макинтайър познаваше ефекта на шока и скръбта. Беше присъствала на безброй техни проявления, а и самата тя бе преживяла и двете и все още се възстановяваше от това. Затова и поведението на Мартин Фланаган й говореше само едно — беше очевидно, че той е бил разтърсен до дъното на душата си от съобщението на доктор Блесинг.
Неговата реакция беше от активния, невротичен вид. Не можеше да стои на едно място. Това не учудваше Пола; беше наблюдавала такива реакции и преди, особено у мъже, чийто живот бе свързан с физическо натоварване, било то на стадиона или на строителен обект. Фланаган крачеше непрекъснато напред-назад, от време на време се отпускаше на някой стол и почваше да кърши пръсти и да мести крака, но скоро неподвижността ставаше непоносима за него и той отново скачаше и започваше да кръстосва помещението. Пола просто си седеше — единствена неподвижна точка в неговия свят, понесен от внезапния вихър на събитията.
— Не мога да повярвам — заяви Фланаган. Повтаряше тези думи от момента, в който се появи Пола. Това кратко изречение обособяваше като пунктуация всичко останало, което беше казал. — Разбирате ли, той ми беше като син. Не мога да повярвам. Такива неща не се случват с футболисти. Чупят си краката, разтягат сухожилия, късат връзки, нали знаете. Но не умират от отравяне. Не мога да повярвам.
