— Нямам представа от тези неща. Но знаете ли, той като че ли не преживяваше тежко раздялата — Фланаган отново облегна чело на стъклото. — И какво общо може да има това с факта, че някой е отровил Роби? Не го е направил нито някой негов съотборник, нито бившата му приятелка.
— Трябва да огледаме всички възможности, господин Фланаган. И така, след раздялата с Бинди, той шари свободно по терена, така ли?
Пола трепна, смутена от неволно употребения израз. „Господи, дано не си помисли, че иронизирам!“
— Вероятно — Фланаган се върна и потри с пръсти слепоочията си. — Трябва да поговорите с момчетата. С Фил и Павел, най-вероятно те знаят — той погледна с копнеж към вратата на интензивното отделение. — Ще ми се да ме бяха пуснали да вляза. Поне да се сбогувам с него. Не мога да повярвам.
— Ами в петък? Знаете ли какво е правил тогава?
— В петък тренирахме на стадиона — Фланаган се замисли за миг. — Сега, като си припомням, ми се струва, че беше някак отпуснат. Оклюман, често пропускаше топката. Като че ли му се спеше. Не се замислих над това, нали разбирате. Те всички имат по-слаби дни, а честно казано, по-добре да се представи зле на тренировка, отколкото на мач. Пък и не игра толкова зле, че да предприема нещо по въпроса. После, когато в събота каза, че е болен от грип, отдадох на това слабото му представяне.
Пола кимна.
— Всеки на ваше място би предположил същото. А сега трябва да ви задам още един въпрос. Съществува ли някой, който има основание да мрази Роби? Получавал ли писма със закани? Да са го преследвали фенове?
Фланаган трепна и поклати глава.
— Човек не може да стигне до неговото положение, без да настъпи тук-там някого по мазола. Нали разбирате? Да кажем, винаги е съществувало напрежение между него и Нилс Петерсен, централният защитник на „Манчестър Юнайтед“. Но това е футбол, не е реалният живот. Искам да кажа, ако срещне Петерсен в някоя кръчма, най-много да се посдърпат, но това би било всичко. Дори не биха си позволили да се сбият, за отрова и дума не може да става — той вдигна ръце към тавана. — Цялата история е истинска лудост. Прилича на слаб филм. Не бих могъл да ви кажа нищо повече, защото не намирам логика във всичко това — той посочи с палец към вратата на отделението. — Момчето умира там вътре, и това е трагедия. Това е единственото, което знам.
Пола почувства, че няма да научи нищо повече от Фланаган. Вероятно щеше да се наложи пак да поговорят с него, но засега според нея той не би могъл да каже нищо повече. Тя стана.
— Надявам се да ви позволят да се сбогувате с него, господин Фланаган. Благодаря, че се съгласихте да поговорим.
Той кимна. Беше прекалено разстроен, за да обърне внимание на думите й. Пола си тръгна, мислейки за смъртта и получаването на втори шанс в живота. Тя бе получила живота си обратно, заедно с товара на вината, измъчваща оцелелия. Но благодарение на Тони Хил започваше да разбира, че трябва да придаде смисъл на получения дар. И усилията й в тази насока можеха да започнат със случая Роби Бишоп.
Не всички фенове на Роби Бишоп стояха около „Брадфийлд Крос“. Тези, които живееха в Ратклиф, се бяха отказали да прекосяват целия град и носеха цветя, купени от супермаркета, и детски рисунки пред стадиона за тренировки на „Брадфийлд Виктория“. Цветята и рисунките се трупаха около бариерата, чието предназначение беше да отделя звездите от почитателите им. Сержантът от криминалната полиция Кевин Матюс не можа да потисне тръпката на неприязън, докато чакаше охраната на портала да се свържат с някой, който да потвърди разрешението да влязат в стадиона. Не можеше да понася тези публични демонстрации на синтетична скръб. Можеше да се обзаложи, че тези, които идваха на стадиона като на поклонение, не бяха разменили и дума е Роби Бишоп, или най-много обичайните реплики при даване и получаване на автограф. Не беше толкова отдавна времето, когато Кевин бе имал истински повод да скърби за близък човек, затова и подобни евтини жестове го дразнеха. Беше убеден, че ако тези поклонници даряваха с емоциите си живите — собствените си деца, брачни партньори и родители — светът би бил далеч по-добро място за живеене.
— Каква безвкусица — обади се Крис Дивайн, която седеше до него, като че ли беше прочела мислите му.
— И то е нищо в сравнение с това, което предстои след ден-два, когато умре — отвърна Кевин. Служителят на охраната им махна да влизат и посочи към паркинга край дългата, ниска сграда, която препречваше гледката към стадиона от улицата. Кевин намали, докато минаваха край паркираните ферарита и поршета на футболистите.
— Хубави коли — отбеляза той одобрително.
— Ти самият имаш ферари, нали? — попита Крис, припомняйки си нещо, което й беше казала Пола.
Той въздъхна.
— Кабриолет Мондиал Q2 V, червено. Конструирани са били само двайсет и четири кабриолета с десен волан и моят е един от тях. Истинска мечта, но скоро ще се разделя с него.
— О, не! Горкият Кевин. Защо ще го продаваш?
