— Той всъщност е кажи-речи двуместен, а децата са вече прекалено големи, за да се побират отзад. Това е кола за човек, който живее сам, Крис. Чудя се дали не представлява интерес за теб.
— Малко скъпичко удоволствие за мен. Освен това Шинийд ще ми извади душата, ако я купя. Ще започне да ми обяснява, че съм изпаднала в криза на средната възраст, щом си купувам такава кола.
— Жалко. Бих се радвал, ако знам, че е попаднала на добро място. Но поне успях да отложа раздялата за известно време.
— И как успя?
— Има един журналист, Джъстин Адамс. Той пише за автомобилни списания и е решил да напише материал за обикновени хора, които карат необикновени коли. Така че ченге, което кара ферари, е тъкмо това, което му трябва. Убедих Стела да запазим колата, докато излезе статията в списанието, за да не ми се подиграват, че името и снимката ми са били публикувани там, а пък аз вече не притежавам такава кола.
Крис се ухили.
— Добро споразумение.
— Е, да, но от идущата седмица, когато той ме интервюира, започвам да броя дните до раздялата — Кевин подуши въздуха, докато излизаше от колата. — Днес е ден за соленки.
— Моля?
Той посочи на запад, към една двуетажна сграда с тухлена фасада, сгушена отвъд стадиона.
— Това е фабриката за бисквити. Когато бях момче, тренирах един сезон с юношите на „Вик“. Когато вятърът духа към теб, можеш да познаеш какви бисквити пекат. Винаги съм си мислел, че това трябва да е някакъв вид рафинирана инквизиция за хлапетата, които се опитват да поддържат форма.
— Какво стана с тренировките? — осведоми се Крис и го последва, завивайки след него край съблекалните.
Кевин избърза напред, за да не може тя да види съжалението, изписало се на лицето му.
— Не бях достатъчно добър — отвърна той. — „Мнозина са звани, а малцина избрани“.
— Трябва да си го преживял тежко.
Кевин се изсмя сухо.
— По онова време бях убеден, че за мен е краят на света.
— А сега?
— Парите със сигурност щяха да са повече. И бих могъл да имам цял гараж ферарита.
— Така е — съгласи се Крис, изравнявайки се с него, когато той спря и се загледа в двайсетината младежи, които дриблираха между разположени по тревата пластмасови конуси. — Само че когато възрастта им вече не позволява да играят, повечето футболисти отиват на боклука. И какво им остава? Да, някои успяват да се наместят в ръководството на някой отбор, но много повече свършват на бара в някоя мърлява кръчма, където повтарят едни и същи разкази за славното минало и се оплакват от бившата си жена, която им обрала парите.
Кевин се ухили.
— Което според теб е по-лошо от нашето положение?
— Сам знаеш, че е така.
Когато се озоваха от другата страна на сградата, някакъв човек по шорти и тениска с емблемата на „Брадфийлд Виктория“ се упъти към тях. Като че ли беше прехвърлил четиридесетте, но беше в толкова добра физическа форма, че човек не можеше да бъде сигурен. Ако тъмната му коса беше дълга и вързана на опашка, и футболните запалянковци, и дори хора, по-безразлични към футбола, биха го разпознали веднага. Но тъй като сега беше ниско подстриган, на Кевин му бе необходимо известно време, докато осъзнае, че стои пред един от кумирите на своята младост.
— Вие сте Тери Малкълм! — възкликна той. За миг стана отново дванайсетгодишното момче, следящо възторжено подвизите на играча от „Брадфийлд Виктория“ и националния отбор в центъра на игрището.
Тери Малкълм се обърна с усмивка към Крис и каза:
— Аз поне няма да имам проблем, ако ме хване болестта на Алцхаймер. Нямате представа колко често хората биват обзети от желанието да ми обяснят кой съм. Вие сигурно сте сержант Дивайн. Просто предполагам с известна надежда, защото колегата ви не е мой тип и не мога да си представя, че бих се обръщал към него с името Дивайн3.
По изражението му личеше, че е привикнал хората да го считат за остроумен и забавен. Кевин, вече малко разочарован от някогашния си кумир, забеляза със задоволство, че Крис Дивайн не се повлия от комплимента.
— Господин Фланаган не ви ли каза защо сме тук? — попита Кевин невярващо. Не можеше да разбере как човек, който работи за „Брадфийлд Виктория“, може да се шегува в момента, когато най-добрият им играч умираше.
Малкълм доби подходящо за случая смутено изражение.
— Каза ми. Повярвайте, ужасно ми е тежко заради Роби. Но не мога да си позволя да демонстрирам емоции. Имам двайсет и един играчи, чиято мотивация трябва да се съхрани. В събота играем срещу „Тотнъм“ в „Премиершип“ и не може да си позволим да губим точки на този етап от сезона — той отново удостои Крис с усмивка. — Надявам се, че това не е повод да ме считате за повърхностен. Както вече казах, много ми е тежко, но момчетата трябва да бъдат във форма. В събота трябва да спечелим мача заради Роби — и това е още една причина да не зарязваме тренировките.
