Беше права. Имаше нещо заразително в тези ритми, което караше краката на Карол да потропват отмерено въпреки волята й. Тя погледна часовника. Щяха да пристигнат в Лондон половин час преди края на предаването на Бинди. Дано приливът на адреналин след шоуто се задържеше, за да бъде склонна да говори. Карол имаше нужда Бинди да заговори откровено за връзката си с Роби. Ако успееше да постигне това тази вечер, темповете на разследването нямаше да спаднат. Това беше много по-важно от осемте часа сън, необходими да поддържат красотата на Бинди. Или нейната собствена.
Беше единайсет вечерта и в клуб „Аматис“ настроението тъкмо започваше да се повишава. Светлините бяха умело насочени, звукът — смазващо силен, въздухът беше напоен със застоял мирис на алкохол, цигари, парфюм и сгорещени тела. Пола и Кевин бяха оставили Крис в малкия, невзрачен офис на управителя да се бори с разпитите на персонала на бара и охраната. Тя не очакваше да узнае кой знае какво от разговорите.
— По времето, когато Роби е седял със съученика си, на бара трябва да е било истинска лудница — бе казала Крис. — Прекалено много клиенти са се опитвали да привлекат вниманието на барманите. Те надали са били в състояние да забележат с кого е бил. Ако някой е забелязал нещо нередно да се случва с чашата му, това би било чиста случайност, при това досега биха се свързали или с нас, или с някой журналист от таблоидите. Не, ако тази вечер някой извади късмет, това ще бъдете вие двамата.
Но Пола малко се съмняваше. За повечето от посетителите на „Аматис“ представата за добро прекарване на вечерта се покриваше с поемането на достатъчно алкохол и дрога, които да сведат до минимум възможността за ясен спомен от прекарването. Те обикновено добиваха недоумяващ вид, когато Пола им зададеше въпроса дали са били тук миналия четвъртък. После, когато Пола успееше да им обясни коя е и какво иска с помощта на жестове, размахване на полицейската карта и снимка на Роби, повечето от тях кимваха или завъртаха отрицателно глава, а след това обикновено свиваха рамене в знак на безразличие или неспособност да си припомнят каквото и да било. Единствените вариации по темата осигуряваха тези, които си бяха поставили за цел нещо повече от това да се напият до безсъзнание или да забият нещо за през нощта — хората, които се надяваха да забележат тук някоя известна личност, за да споменат уж небрежно името й на другия ден, когато отидат на работа. „Да, и аз така казах снощи на Шели… Нали се сещаш, Шели, Шели Кристи, която играе в «Северняци»… Е как, разбира се, че я познавам — ето снимката й на мобилния ми телефон…“ Оскъдните надежди на Пола се основаваха именно на тях.
След около час й се наложи да приеме, че тази вечер съдбата не е благосклонна към нея. Колекционерите на знаменитости, с които успя да разговаря, или бяха потиснати, че са пропуснали последна възможност за снимка редом с Роби Бишоп, или огорчени, че са го забелязали, но не са успели да се възползват от това. Най-близкото до полезни показания й даде едно момче, което потвърди, че е видяло Роби на бара и че той не е бил сам.
— С мъж ли пиеше или с жена? — бе попитала нетърпеливо Пола.
— С някакъв тип — не ми се стори познат, затова не му обърни внимание. В друг случай щях да го помоля да ме снима с Роби, но бях забравил да си заредя телефона, затова се отказах.
— И никога преди не си виждал този тип, така ли? — Пола все още не искаше да се предаде.
— Нали вече казах. Изобщо не го погледнах. Не мога да бъда сигурен виждал ли съм го преди или не. Може да съм, а може и да не съм. Не забелязах нищо специално около него.
— Висок? Нисък? Рус? Тъмнокос?
Пола се опитваше да прикрие разочарованието си.
Свидетелят поклати глава.
— Честно казано, вече бях обърнал няколко. Почти не го погледнах. Това е проблемът, когато срещнеш човек като Роби. Толкова си зает да наблюдаваш него, че изобщо не забелязваш хората наоколо. Освен ако е заедно с друга знаменитост. Или с някакво страхотно гадже. Иначе през цялото време си мислиш „Да му се не види, стоя точно до Роби Бишоп“ — за миг по лицето му се изписа съжаление. — Горкият.
Потисната, Пола си проправи път към края на бара и се опита да привлече погледа на някой от барманите. Беше се изпотила и изпитваше нужда да вкара малко вода в организма си. Най-сетне един от облечените в черно бармани взе поръчката й. Докато чакаше рестото, Пола оглеждаше разсеяно бара.
Изведнъж тя си пое рязко дъх — беше забелязала мъничката видеокамера, сгушена между лампите, осветяващи мокрия гранитен барплот.
— Точно ти ми трябваше — промърмори тя едва чуто.
Когато барманът се върна с шепа монети, видя с учудване, че посетителката е изчезнала.
