— Няма проблем — искам да кажа, аз никога не съм си падал по клубовете — отвърна Юсеф. Веднага щом прецени, че осъществяването на плана им ще се улесни значително, ако успее да намери отнякъде истински фирмен микробус, той разбра, че братовчед му Имран е решението на проблема. Въпросът беше как да откъсне Имран от микробуса му в продължение на два-три дни, без да буди подозрения. Обсъждаха неколкократно въпроса, опитваха се да измислят подходящ план, докато най-сетне на Юсеф му хрумна блестяща идея. Не беше нещо необичайно клиенти и доставчици да раздават бонуси — предполагаше се, че така укрепват търговските си контакти с тях. Юсеф и Санджар нямаха слабост към клубовете, но Имран обичаше да танцува и беше способен да не спира по цели нощи. Юсеф можеше да излъже, че е получил като подарък безплатен уикенд с пропуск за някои от клубовете в Ибиса, и че иска да го прехвърли на Имран от приятелски чувства. Така Имран щеше да замине за Ибиса, а достъпът на Юсеф до микробуса щеше да е открит. Планът проработи безукорно. Имран изпадна в такъв възторг, че и през ум не му мина да попита защо отиват до летището с неговия микробус, а не с колата на Юсеф.
— Много се радвам, че стана така, човече — продължи той. И действително го мислеше.
— Да, но нали разбираш, можеше да продадеш билета на някой, да вземеш някоя пара — Имран потри многозначително палеца и показалеца си.
— Ей, нали сме роднини — Юсеф повдигна едното си рамо. — Предполага се, че трябва да се поддържаме.
Прободе го угризение на съвестта. С това, което смяташе да направи, все едно че щеше да промуши с кол сърцата на близките си. Не му се вярваше в близко бъдеще който и да било от роднините му да е склонен да възхвалява семейната му солидарност.
— Да, всички така казват, но когато нещата опрат до пари, всичко се променя — отвърна цинично Имран. — Така че да, много съм впечатлен от постъпката ти, братовчеде.
— Е, добре, а ти внимавай там.
— Всичко ще е супер — пръстите на Имран плъзнаха към копчето за увеличаване на звука. — Само мъничко, може ли?
Юсеф кимна.
— Давай.
Музиката изпълни вътрешността на колата. Макар че сега не беше много силна, той имаше чувството, че вибрациите на басите разтърсват костите му. Имаше само две години разлика между него и Имран, но братовчед му като че ли си беше още дете. До неотдавна самият той беше същият, но се беше променил. Бяха му се случили разни неща, които го накараха да порасне и да поеме отговорност. Сега, когато погледнеше Имран, имаше чувството, че двамата са от различни поколения — дори от различни планети. Удивително беше — как нечия интерпретация на света можеше да те накара да поставиш под въпрос всичко, което си приемал като даденост в досегашния си живот. От скоро Юсеф вече разбираше начина, по който светът действително функционираше, и този начин превръщаше в глупост почти всичко, в което го бяха учили да вярва.
— Жалко само, че ще пропусна мача в събота, нали? Сигурно ще бъде голяма работа, сбогуването с Роби. Радж ще отиде ли?
Юсеф кимна.
— Няма земна сила, която да го задържи у дома. Човек ще рече, че съм умрял аз — или Санджар, а не някакъв си футболист.
Имран се поизправи на седалката.
— Е, това е направо ерес, братовчеде. Роби не беше „някакъв си футболист“ — той изписа кавичките с пръсти във въздуха. — Той беше съвършеното въплъщение на футболиста. Местно момче, превърнало се в герой. Ние обичахме Роби, вярвай ми. Обичахме го. Затова кажи на Радж да се сбогува с Роби и от мое име.
Юсеф подбели очи. Нима всички се бяха побъркали? Скърбяха истерично за Роби Бишоп, а на никой не му мигваше окото при ежедневните съобщения за многобройни човешки жертви в Иран, Палестина и Афганистан. Имаше нещо сериозно объркано в ценностната им система. Юсеф не можеше да се преструва, че е съвършеният мюсюлманин, но поне нямаше изкривеното мислене на Имран.
Имран мълчеше, потупвайки с пръсти по обутото си в джинси коляно, маратонките му отмерваха ритъма по покрития с гумена постелка под. Музиката ангажираше вниманието му през остатъка от пътя до летище Манчестър. Юсеф спря в предвидената за това зона при входа на Терминал 1, без да изключва двигателя, а Имран взе сака си и изскочи от колата. Наведе се обратно през вратата и каза:
— Умната, Юсеф. Ще се видим в понеделник.
Юсеф се усмихна. Нямаше да се види с Имран в понеделник, но нямаше и защо да казва това на братовчед си.
Тони изплува от дълбините на прекрасен сън. Прекрасен, защото се дължеше на истинска умора, не беше подпомогнато от медикаменти бягство от действителността. Кой би могъл да предположи, че ще му е необходима толкова енергия, за да стане от леглото, да измине трите метра до банята, вкопчен в проходилката, да се изпикае и да се върне в леглото? Когато се отпусна тежко обратно върху възглавниците, имаше чувството, че се е качил до върха на малка планина. Физиотерапевтката беше доволна от постижението му; от своя страна Тони беше във възторг. Тя беше обещала да му донесе утре патерици. Вълнението едва не го довърши.
