Сам имаше чувството, че историята е приключила подозрително кротко. Доколкото беше запознат с навиците на досадните обожатели, преследващи известни личности, те нямаха обичая да си вдигат кротко чуковете, само защото някой се е опитал да ги посплаши. Ако се случеше човекът да е глупав, той просто продължаваше да върши същото, докато най-накрая успееше да си издейства присада. Но обикновено играта загрубяваше много, преди най-сетне да го приберат. Ако обаче беше по-интелигентен, или си избираше друг обект на обожание, или сменяше тактиката и ставаше по-предпазлив. Именно тези, по-интелигентните, можеха да предизвикат и нещо по-страшно. Йоко Оно знае това най-добре.
— И наистина изобщо не сте чували нищо за него оттогава насам?
— Нищо. Дори не ми изпрати съболезнователна картичка за Роби.
— А много картички ли получихте?
— Вчера в Би Би Си се получиха четиридесет и седем на мое име, а вероятно днес ще има още.
— Може би ще се наложи да ги огледаме.
Бинди изпухтя раздразнено.
— Права беше шефката ви. При разследване на убийство не може да се съхрани лично пространство. Какво искате да направя? Да събера всички и да ви ги пратя по пощата?
— Ако ги съберете, аз ще пратя някой да ги вземе от вас — разбира се, когато ви е удобно. А сега, във връзка с миналите събития…
— Името на онзи човек беше Рийс Бътлър. Живееше в Бирмингам. Нищо повече не знам. Писмата и картичките, които ми пращаше, предадох на бирмингамската полиция — за в случай, че пак го прихване.
— Благодаря, прочетохте мислите ми.
Бинди изсумтя.
— Прочетеното не заслужава наградата „Букър“, детектив Еванс.
Сам мразеше свидетели, които си въобразяваха, че са по-умни от ченгетата.
— Ще ми бъде от полза да знам и името на полицая, с когото сте имали работа — допълни той, потискайки желанието си да заговори иронично.
— Момент, струва ми се, че си бях записала нещо някъде.
Сам чу движение, шум от отваряне на чекмедже, запалването на нова цигара. Най-сетне Бинди беше готова със сведенията.
— Детектив Джонти Сингх. Божичко, какво става с имената в тази страна — прекрасно е. Джонти Сингх — името е супер. Много ми харесва, че в крикета, най-английската игра на света, е пълно с имена като Рампракаш, Панесар, Трескочик и Щраус. Страхотно е като си помислиш как от империя сме се превърнали в мултикултурна страна само в рамките на петдесет години. Това не ви ли радва, Сам?
Сам не беше особено впечатлен. Хубавото беше това, че името Джонти Сингх беше лесно за проследяване в голяма институция като бирмингамската полиция. Забеляза също, че Бинди бе минала от официалното обръщение „детектив Еванс“ на „Сам“ и се запита дали пък не се опитва да флиртува. Трудно бе да се каже, ако се съдеше по личността, която тя демонстрираше в ефир. А и да беше така, Сам нямаше намерение да се замисля над въпроса, нито пък да бъде следващият партньор, на когото тя щеше да налага сексуалните си предпочитания.
— Благодаря, че ми отделихте време — каза той.
— Не е проблем — внезапно тя отново стана сериозна. — Сега вече това е единственото, което мога да направя за него. Знаете ли, аз наистина го обичах.
— Разбирам — отвърна Сам, на когото ужасно му се искаше вече да прекрати разговора и да се втурне по следата. — Ще ви се обадя пак.
С което сложи рязко край на разговора. Ех, ако само имаше в колата си компютър — както в колите на униформените патрули! Пръстите му вече щяха да летят по клавиатурата и да го поведат по следващия етап на пътя. А вместо това трябваше да се върне на бюрото си и да се надява, че Стейси не следи всяко негово кликване с мишката. Беше напипал следа и да го вземат дяволите, ако позволеше на някой друг дори да я погледне.
Той очакваше с нетърпение появата й, но въпреки това не съобщи за откритието си в момента, когато Карол влезе. Искаше да предвкусва още известно време удоволствието от новината. Освен това грижите й за неговото здраве сами по себе си пораждаха задоволство у него. Приливите и отливите на болки и опасности, просмукали се в отношенията им, оставяха малко пространство за нещо толкова обикновено като това да седят някъде заедно и да бъдат добри един с друг. Той знаеше, че тя познава това усещане — и вероятно все още имаше подобни изживявания — от близостта със собственото си семейство, но за него то беше непознато. В неговото семейство добротата винаги бе считана за проява на слабост. Затова, макар че не беше съвсем наясно как да реагира на милите й жестове, нямаше намерение да пожертва дори един миг близост в името на работата. Достатъчно скоро щяха да се заемат и с това.
Съзнаваше, че в неговия случай се е стигнало до нещо като пренареждане на ценностите. Тази част от него, с която приемаше собствените си реакции като постоянен експеримент, следеше с интерес дали всичко това ще продължи и до какво ще доведе. За свое учудване обаче той откри и друга част от личността си, която не се интересуваше от тези въпроси и приемаше със задоволство нещата, без да се замисля над тях.
