— Струва ми се, че е идвал в къщата, но не за да се види с господин Уейд — каза тя бавно, издишвайки тънка струйка дим. — Като че ли продаваше нещо. Не мога да си спомня. Имаше микробус — тя притвори очи, челото й се смръщи още повече. — Не, няма смисъл. Беше отдавна — поклати глава със съжаление. — Не мога да бъда сигурна.
— Няма значение — отвърна Пола. — А да сте чували някога господин Уейд да споменава човек на име Джак Андерсън?
Яна дръпна от цигарата и поклати глава.
— Трябва да имате предвид, че господин Уейд не разговаряше с мен по лични въпроси. Нямах представа дори, че е от Брадфийлд.
— А да е говорил за футбол? Да е споменавал футболист на име Роби Бишоп?
Яна я погледна объркано.
— За футбол ли? Не, той се интересуваше от макети на влакове — тя разпери ръце. — Никога не е гледал футболни мачове.
— Добре. А не идваха ли в къщата хора на гости при господин Уейд? — Пола вдиша дима. Макар че разговорът се очертаваше като непродуктивен, щеше да може поне да попуши. А напоследък това се случваше рядко по време на разпит. Забраната за пушене важеше дори в стаите за разпит в полицията, и някои от арестантите настояваха, че това нарушавало човешките им права. Пола беше склонна да се съгласи с тях.
Яна дори не се замисли, преди да отговори.
— Не идваше никой — каза тя. — Но не мисля, че трябва да го съжаляваме заради това. Има хора, които се чувстват по-добре, когато са сами. Струва ми се, че той беше такъв човек. Приятно му беше, че съм там, за да готвя и чистя, но не искаше да се сприятелява с мен.
— Не ме разбирайте погрешно… — Пола сви леко рамене в безпомощен жест, с който сякаш искаше да каже: „Налага се да задам този въпрос, но ми се иска да не беше така“. — Но имате ли представа от сексуалния му живот? Искам да кажа, бил е млад човек, вероятно е имал някакви сексуални интереси…
По нищо не пролича Яна да се е засегнала.
— Нямам представа — отвърна тя. — С мен никога не е преминавал границата на приличието. Но не мисля, че беше хомосексуален — Пола повдигна едната си вежда. Яна се усмихна. — Не съм забелязала присъствието на хомосексуални порнографски материали в къщата. Понякога виждах списания — от онези, които може да се купят във всяко магазинче за вестници. Нищо особено шокиращо. И само момичета, не момчета. Понякога излизаше с колата, без да вземе кучетата, и отсъстваше по час-два. Когато се върнеше, изглеждаше леко смутен и обикновено вземаше душ. Може да е посещавал проститутки, не знам. — Тя изгледа проницателно Пола. — Защо ми задавате тези въпроси. Дали пък не сте започнали да вярвате, че казвам истината, като твърдя, че не съм правила онзи сладкиш?
— Възможно е да съществува връзка между смъртта на господин Уейд и едно убийство в Брадфийлд. И ако случаят действително е такъв, ще се окаже, че вие сте казали истината — отвърна Пола.
— Няма да е зле, ако стане така — каза Яна. Горчива усмивка изкриви пълните й устни. — Не е много лесно да си намериш работа като домашна помощничка, когато във вестниците пише, че си отровила последния си работодател.
— Разбирам — Пола отвърна на усмивката на Яна. — Но ако сме прави за съществуването на тази връзка, имайте предвид, че ще има много повече публикации, утвърждаващи, че не сте правили сладкиша, отколкото по времето, когато колегите са считали, че сте го направили. Може пък това да ви послужи вместо препоръка — тя събра снимките, прибра ги в плика и допълни: — Много ми помогнахте.
— Ще ми се да знаех нещо повече — каза Яна. — Не само заради себе си, а и заради него. Знаете ли, беше добър работодател. Не беше претенциозен, винаги благодареше за това, което правех. Вероятно не беше привикнал друг човек да го обслужва. Добре би било, ако намерите човека, който го е убил.
Рийс Бътлър седеше, притиснал лявата си ръка към тесния гръден кош, с дланта й беше обхванал десния си лакът, а дясната ръка покриваше устата и брадичката му. С присвити рамене, той се взираше яростно в Карол Джордан изпод рижите си вежди. Сплъстената му червена коса стърчеше на всички посоки в класическата прическа „Нощ в килията“.
— Клиентът ми ще повдигне иск срещу Брадфийлдската полиция за физическа саморазправа — каза адвокатката сладникаво, прибирайки зад ухото си кичур от дългата си черна коса със съвършено оформения и лакиран нокът на пръста си.
„Тази гадина Бронуен Скот“, мислеше Карол. Живо доказателство, че дяволът наистина носи „Прада“. Какъв лош късмет, че дежурният служебен адвокат снощи се оказа младши служител в елитната фирма на Скот, която се занимаваше само с особено сложни и нашумели случаи. И разбира се, тъй като точно този случай предлагаше съблазнителното съчетание от Роби Бишоп, Карол Джордан и възможно повдигане на граждански иск срещу полицията, Бронуен Скот се беше вкопчила с две ръце в него. В безукорния си костюм, със съвършено положен грим, тя очевидно се беше подготвила за „спонтанните“ интервюта, които несъмнено щеше да даде на представители на пресата по-късно същата сутрин.
Така че отдавнашните противнички отново застанаха една срещу друга от двете страни на масата.
