Шерифската служба не беше далеч от дома ѝ. Правоъгълната тухлена сграда, която през шейсетте години явно е била предназначена за офиси, понякога ѝ напомняше на стара ръкавица. Кели започна кариерата си тук преди две десетилетия като помощник-шериф и пазеше скъп спомен за онези дни в полицейската патрулна кола, макар че навремето, докато работеше нощна смяна и учеше право през деня, единствената ѝ мисъл беше да стане прокурор.
Тя влезе вътре и не намери никого на рецепцията, затова тръгна по коридора към стаите за разпити. От стаята за почивка излезе една от помощник-шерифите, Синди, усмихна се и подаде на Кели чаша кафе.
— Съвсем прясно е.
Кел и взе чашата, без да спира, и благодари:
— Ти си върхът, Синди.
Тръгна по дълъг коридор към първата стая за разпити и погледна през еднопосочното огледало, без да обръща внимание на Ханк и партньора му Сил, които разговаряха тихо на десетина крачки от нея.
Мъжът зад еднопосочното огледало беше слаб, с кестенява коса, с жълтеникаво и някак болезнено бледо лице и големи кафяви очи, излъчваше безмерна тъга. Бавно се поклащаше напред и назад, както бе седнал. Кели забеляза всичко това за миг, но онова, което я порази, беше кръвта.
Ханк не преувеличаваше, мъжът сякаш се беше къпал в кръв. Кръвта засъхва в пурпурнокафяво, но ако някой се опита да я почисти с белина или силен сапун, става сива, защото белината разгражда хемоглобина. Тази кръв беше тъмночервена на цвят, което означава, че е била много и мъжът не се е опитвал да я почисти.
Носеше обикновена бяла тениска и джинси, но бялото на тениската почти не се виждаше от кръвта. Ръцете му също бяха покрити с кръв, косата му беше сплъстена от кръвта, по лицето му имаше размазана кръв, все едно е грабнал кървава кал и се е намазал по кожата.
— Мамка му — прошепна Кели.
Ханк се приближи до нея и погледна в стаята.
— Да… но той каза, че вината не била изцяло негова.
— Как така?
Ханк пъхна ръце в джобовете си.
— Твърди, че един демон му казал да го направи.
— Демон?
— Така каза. Но има нещо, което трябва да видиш. Снимки от местопрестъпление и от нещо, което ще си спомниш.
Ханк ѝ подаде папка и Кели я разгърна. Вътре имаше лъскави снимки от случай, за който тя всеки ден мислеше, откакто преди шест години затвори досието и го изпрати в мазето, където бяха шкафовете за нерешените случаи.
— Много прилича на…
— Знам — побърза да го прекъсне Кели и погледна към Сил. — Той знае ли?
— Не, само аз и ти.
Тя затвори папката, потупа се по гърдите с нея и я притисна.
— Никой не трябва да знае за това… Засега.
— Ясно.
— Ханк, говоря сериозно, трябва да си остане само между нас. Бъркотията беше наша и се нуждая от време, за да се уверя, че наистина е той.
Ханк кимна и отново погледна към мъжа, който седеше в стаята за разпити.
— Наистина ли мислиш, че този човек може да е…
— Да — отговори Кели и извади ароматизирана цигара с карамфил от чантата си.
Ханк измъкна запалка и подаде огънче, а Кели издуха облаче дим.
— Всеки е способен да направи всичко, Ханк, само трябва да попадне в съответните обстоятелства.
Червеният оттенък на „кървавата луна“ беше избледнял до бакърено, когато Дилън Астър се отби в крайпътен ресторант, преди да се върне у дома.
Той живееше в къща в периферията на окръг Кларк, в малкото градче Джейнсвил. Баща му я построи със собствените си ръце.
Беше едър човек, висок и мускулест, и Дилън в спомените го виждаше като великан, не само физически, но и като личност. В съзнанието му изплува образ от последния път, когато видя баща си — легнал в болничното легло и с тръбички навсякъде. Лекарят каза на Дилън и майка му, че куршумите са причинили твърде много увреждания на белите дробове и бъбреците и не могат да намерят органи за трансплантация достатъчно бързо, за да му спасят живота.
Дилън внесе храната вътре, където гърмеше телевизорът. Дванайсетгодишната му сестра Марки седеше на дивана и гледаше анимационни филми. Лицето ѝ беше изцапано в червено от плодов сок и от нещо, което беше яла наскоро.
— Здравей, Дилън!
Имаше най-голямата усмивка на света и очите ѝ винаги заблестяваха, щом той се върне вкъщи. Дилън сложи храната на масата, помилва я по закръгленото лице и я целуна по челото.
— Къде е мама?
— Гледа си нейните сериали.
Дилън влезе в голямата спалня. Майка му лежеше по халат на леглото, очите ѝ бяха изцъклени и безжизнени от антипсихотичните лекарства, които всъщност не правеха нищо повече освен да я принуждават да спи по шестнайсет часа.
Тя забеляза присъствието му едва когато Дилън каза:
— Донесох вечеря, мамо.
— Какво е?
— Пиле.
— Идвам.
Тя протегна ръка към проходилката си и Дилън я бутна към нея, помогна ѝ да стане от леглото и да отиде в трапезарията.
— Марки — извика той, когато сипа в чинии храната, — ела да ядеш.
Марки стана, без да откъсва очи от телевизора, блъсна се в страничната масичка и изохка.
Дилън се засмя.
— Не ѝ се присмивай, Дилън, това не ѝ харесва.
— Тя знае, че никога не бих ѝ се присмивал.
Всеки си избра сандвич и пържени картофки, майка му сключи пръсти, каза молитва и накрая, както винаги, завърши с думите:
