Квинт Фабий Максим явно беше на същото мнение. След назначаването му за диктатор той бе наредил на жреците да се консултират със Сибилските книги. Подобно на избирането на диктатор — магистрат с абсолютна власт в Републиката — това беше нещо, което се правеше само във времена на тежка криза. Бяха изпълнени и безброй други религиозни ритуали; бяха дадени обещания и клетви в опит да си спечелят благоволението на боговете. Нищо от това не бе накарало Ханибал да изчезне, мрачно си помисли Квинт. Кучият син продължаваше да вилнее както си иска. За последно беше чул, че картагенецът е опустошил половината Апулия. Само по себе си това беше достатъчно лошо, но ако Ханибал решеше да поведе армията си през Апенините в Кампания? Фабий беше заповядал неукрепените градчета и ферми в близост до врага да бъдат изоставени и цялата собственост и реколтата да бъдат унищожени, но Квинт не можеше да си представи, че майка му ще напусне дома им или ще подпали складовете за зърно и избите. Тя беше прекалено голям инат. Квинт затвори очи и си представи как отряд нумидийци като онези, които бяха устроили засада на конницата на Сервилий, препуска към имението. Това го накара да се почувства още по-виновен, задето не се беше подчинил на баща си. „Юпитер, не позволявай да се случи“, замоли се с цялото си сърце. В отговор не чу нищо, не усети нищо, не видя нищо. Както винаги. Идеше му да изкрещи от безсилие, да прокълне боговете, но не смееше. Нима бяха изоставили напълно Рим? През повечето време му се струваше, че е станало точно така. Запита се дали да не прати на майка си писмо, с което да я предупреди — нещо, което баща му сигурно вече беше направил. Това щеше да послужи и за друго — да покаже на Атия и Аврелия, че е жив. Не можеше обаче да им каже, че е постъпил при велитите, така че те щяха да си помислят, че е страхливец. Тази мисъл само го накара да се почувства още по-нещастен.
— Знаех си, че ще те намеря тук.
Мекият глас на Рутил го накара да подскочи.
— Хадес! Стъпваш тихо като котка.
Приятелят му се ухили.
— Мога да съм съвсем безшумен, когато поискам. Искаш ли малко компания?
Квинт настръхна.
— Няма ли да липсваш на Север?
— Той заспа.
— Трябваше да се сетя, че това е причината.
Рутил го тупна по рамото.
— Знаеш каква е първата любов, когато не можеш да се наситиш на другия. Когато задължително трябва да прекараш всеки момент заедно с него.
— Чувал съм да го казват. — Квинт усещаше погледа на Рутил върху себе си, но не се обърна. Вместо това се загледа зад вала, ядосан на себе си, че негодува срещу Рутил — и Север — и срещу факта, че самият той не се е влюбвал.
— Никога ли не си бил с жена?
— Не съм казвал това. — Квинт си помисли с копнеж за Елира, привлекателната робиня, с която беше преспивал безброй пъти. — Просто не съм се влюбвал.
— Някой ден ще ти се случи. Ерос ще те прониже със стрелата си и животът ти никога вече няма да е същият.
— Не и докато тази проклета война не е приключила.
— Намирането на жени във войската е трудно — съгласи се Рутил. — Но пък винаги можеш да потърсиш мъжка компания.
Квинт се обърна. Усмивката на Рутил го ядоса още повече.
— Престани да се шегуваш с мен!
— Извинявай. Просто се опитвах да ти оправя настроението.
Квинт не отговори. Известно време стояха мълчаливо. Падаща звезда прелетя в небето над тях и угасна. „Изчезна също като Калатин“, горчиво си помисли Квинт.
— Защо си толкова оклюмал? — попита Рутил. — Затова дойдох.
Гневът на Квинт понамаля. Рутил
— Трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого.
— Гроб съм.
— Нито дори на Север. Сериозно говоря.
— Какво си направил? Да не би да си изнасилил весталка? — Рутил видя настроението му и кимна. — Добре, кълна се пред Юпитер, Юнона и Минерва.
Споменаването на свещената триада го окуражи.
— Името ми не е Креспон. А Фабриций. Квинт Фабриций.
Изненадата на Рутил пролича дори в сумрака.
— Защо си постъпил в армията с друго име? Престъпление ли си извършил?
— Може и така да се каже. Аз съм… бях… конник, но още преди месеци баща ми заповяда да се прибера у дома. Не бях освободен от конницата, така че с постъпването си при велитите наруших първоначалната си клетва.
Рутил се опули.
— Значи си конник?
— Ш-ш-ш!
Рутил пристъпи към него.
— Богове, защо ти е било да ставаш велит?
— Сложно е.
Тихо и набързо Квинт му разказа миналото си.
— Е, това си е направо като в приказка — каза Рутил, когато Квинт приключи.
Квинт се почувства още по-виновен.
— Мислиш ли, че боговете ще ме накажат? Формално погледнато, аз още съм конник.
— Боговете вече са се посмели хубаво, като са те оставили да станеш велит!
— Сериозно говоря.
— Аз също. Ако боговете не могат да видят, че си верен слуга на Рим, няма никаква надежда.
— Трябваше да служа в конницата на Сервилий. И да бъда с тях, когато са попаднали в засадата. Мой добър приятел е мъртъв. И аз трябваше да загина.
— Но баща ти ти е наредил да се прибереш у дома, нали?
— Да.
— Значи пак нямаше да си там. А дори да беше с приятеля си, нямаше да го изоставиш, ако знаеше за засадата. Нали?
