При споменаването на генерала на Ханон му се прииска да може да изчезне. По принцип се чувстваше неловко в присъствието му, но след битката при езерото го избягваше при всяка възможност. Каза си, че постъпва глупаво. Победата им беше съкрушителна — нещо повече, огромното мнозинство от шестте хиляди легионери, които си бяха пробили път през фалангите, беше обкръжено на следващия ден. Като жест на великодушие онези, които не бяха римски граждани, бяха пуснати с думите, че Ханибал няма вражда с техните народи. Освен неколцина старши офицери, които бяха взети в плен, останалите бяха избити. Защо тогава той смяташе, че са се провалили толкова? Дори баща им беше посочил, че никой не е виновен; Сафон и особено Бостар напълно споделяха мнението му, но на Ханон му се струваше, че вижда на лицата на братята си същото безпокойство, което изпитваше и самият той. Либийските копиеносци — техните копиеносци — бяха единствените отряди в цялата армия, които не бяха успели да изпълнят задачата, дадена им от Ханибал.
— Ето го и него — промърмори Бостар.
Погледът на Ханон се насочи натам, накъдето гледаха и всички останали. Видя първо карето скутарии, елитните войници на Ханибал с черни наметала. Те следваха генерала навсякъде, освен ако той не беше на някоя от редовните си тайни мисии, за които се предрешваше и обикаляше сред войниците, за да прецени настроенията им. Скутариите спряха; редиците им се разделиха и Ханибал излезе напред. Днес беше оставил доспехите и оръжията си. Малцина обаче биха го взели за някой друг. Уверената му осанка, туниката с наситен пурпурен цвят и превръзката със същия цвят, покриваща дясното му око, го караха да изпъква от цяла миля разстояние. Отблизо си личеше, че и той е страдал през последните седмици. Мургавата му кожа беше по-бледа от обичайното. На широкото му лице се бяха появили нови бръчки, а сивите косми в късата му брада се бяха увеличили. Въпреки това в здравото му око все още искреше енергия.
— Благодаря, че дойдохте — каза той и кимна, когато му отдадоха чест. — Реших, че ще е по-приятно да се срещнем тук, отколкото в палатката ми. Слънце. Море. Пясък. Какво повече му трябва на човек?
— Може би няколко жени, генерале? — с дяволите усмивка отвърна Махарбал.
Ханибал повдигна вежди.
— А дано. Какво им е на конете ти? — извика някой от войниците наблизо.
Махарбал се намръщи престорено.
— Всичките са крастави. Не ни ли видя как ги къпем със старо вино?
— Значи за това е отишло виното? А нашите езици са увиснали до земята от жажда.
— Ако ти харесва, можеш да го изпиеш, след като измием конете — заяви Ханибал.
Войникът млъкна, а другарите му се запревиваха от смях.
— Жаждата ли ви мина? — извика Ханибал.
Не му отговориха.
— Излез, войнико.
Последва кратка пауза.
— Два пъти ли трябва да ти казвам? — студено попита Ханибал.
Дребен леко накуцващ мъж си проби път през групата. Изглеждаше изключително нещастен.
— Не искаш ли конско вино? — попита Ханибал.
— Да, генерале. Не, генерале. Не знам, генерале.
Войниците отново се разсмяха, но този път малко нервно. Въпреки обаянието си генералът беше известен като суров човек.
— Шегувам се — топло рече Ханибал. — Конете искат грижи, както знаеш. Те са жизненоважни за нас.
Мъжът кимна.
— А сега трябва да поговоря с офицерите си. Насаме.
— Да, генерале. Благодаря, генерале — каза дребният войник.
— Вие сте добри мъже. — Ханибал погледна писаря си, който стоеше наблизо с пергамент и перо в ръка. — Погрижи се тези войници да получат малка амфора вино от личните ми запаси. Малка — повтори с усмивка, когато войниците нададоха ликуващи викове.
— Аз и момчетата ще те следваме навсякъде, генерале. Дори до Хадес и обратно — извика дребният войник.
Другарите му завикаха още по-силно. Ханон винаги оставаше поразен от лидерските способности на генерала. Само с няколко думи и малко вино Ханибал беше превърнал негодуванието на тези мъже в обожание.
— Прави го да изглежда толкова лесно — прошепна той на Сафон. И моментално осъзна, че е сгрешил. Сафон се намръщи горчиво.
— Това е дарба, братко. Някои хора я имат, други не.
— Иска ми се и аз да я имах — рече Ханон, който напълно си даваше сметка, че Сафон води хората си чрез страх, а не чрез всеотдайност, докато самият той се опитваше да подражава на баща си и Бостар, които водеха с личен пример.
— Аз също — отвърна Сафон и го изгледа подозрително.
— Съберете се — нареди Ханибал.
За момент Ханон изпита облекчение, че Сафон няма да може да го жегне, но това не продължи дълго. На срещата нямаше гали и нумидийци, а само картагенци. Ханон беше сигурен, че Ханибал ще говори за битката и за неговия и на семейството му провал. Основното обвинение щеше да падне върху него, защото неговата фаланга се беше огънала първа. Как ли щеше да бъде наказан? Най-вероятно с понижение. Ханон събра сили и се приготви за неизбежното.
— Победата ни при Тразименското езеро беше заслужена — каза Ханибал, като ги наблюдаваше внимателно.
— Беше лесна заради плана ти, генерале — отвърна Махарбал. — Залагането на такъв капан си беше направо гениално.
Ханибал се усмихна.
