Като че ли никой от войниците нямаше фамилно име. Бяха известни главно с прякорите от престъпното си минало: Джебчията, Червения нож, Бързите ръце и така нататък. Трийсетте обучаеми бяха избрани просто като накараха целия полк да тича около заграждението и взеха тези, които капнаха последни. Сега те стояха в три редици по десет души и се взираха злобно в Макрил, докато той излагаше правилата, на които щеше да се подчинява животът им оттук насетне.
— Всеки, който бъде открит пиян без разрешение, ще бъде бичуван. Който бъде открит пиян повече от веднъж, ще бъде освободен от полка. Ако някой от вас, скапаняци, си мисли, че това означава изпращане у дома, знайте, че освободените ще трябва да излязат от Мартиш на собствените си два крака, без оръжие. — Макрил направи пауза, за да могат мъжете да схванат важността на думите му. Сам човек, който върви през гората без средства за защита, най-вероятно бързо щеше да се озове вързан за някое дърво и изтърбушен.
— Разберете следното, жалка сбирщина крадливи отрепки — изръмжа Макрил. — Лорд Ал Хестиан е дал разрешение на Шестия орден да ви обучаваме както намерим за добре. Сега вие ни принадлежите.
— Не съм се цанил за това — промърмори нацупено един мъж в предната редица. — Уж трябваше да служа на кра…
Юмрукът на Макрил се стовари в челюстта му и онзи рухна като покосен.
— Брат Баркус! — излая Макрил, като прекрачи лежащия на земята войник. — Десет камшика за този. И никакъв ром една седмица. — Втренчи се в останалите обучаеми. — Някой друг да иска да обсъдим условията на службата?
На следващия ден Кейнис и Дентос потънаха в гората със задачата да открият кумбраелския лагер, докато се провежда обучението на мъжете. Комбинираната заплаха от бичуване и смърт се оказа отличен стимул както за смазване на дисциплината, така и за усилени тренировки. Обучаемите се хвърляха да изпълняват всяка заповед, тичаха в продължение на мили в снега, търпяха уроците по фехтовка и ръкопашен бой, които ги оставяха покрити със синини, и слушаха в почтително мълчание, докато Макрил се опитваше да им предаде основни горски умения. Всъщност даже изглеждаха прекалено почтителни, прекалено наплашени, а Вейлин знаеше, че боязливите войници са лоши войници.
— Не се косѝ — каза му Макрил. — Стига да се страхуват повече от нас, отколкото от отрепките, всичко ще е наред.
Вейлин се нагърби да води уроците по фехтовка, докато Баркус се превърна в ужасяваща фигура с грубия си подход към ръкопашния бой. Норта бързо изостави опитите да ги научи на стрелба с лък, тъй като никой не притежаваше нужните мускули или умения, и вместо това се съсредоточи върху арбалета — оръжие, което дори най-непохватният и тромав човек можеше да усвои за няколко дни. Към края на първата седмица малкият им отряд вече бе в състояние да тича по пет мили, без да се оплаква, беше загубил страха си от спане извън укреплението и повечето можеха да улучат мишена от двайсет крачки с арбалет. Все още им липсваха умения с меча или в ръкопашния бой, но Вейлин чувстваше, че са усвоили достатъчно, за да оцелеят при първоначалната си среща с хората на Черната стрела.
Както винаги, легендата за Вейлин го бе изпреварила и мъжете се отнасяха към него със смесица от възхищение и страх. Макар че от време на време разменяха по някоя дума с Норта и Баркус, в присъствието на Вейлин пазеха пълно мълчание, сякаш една погрешна дума можеше да им донесе бърза смърт. Страхът им се усилваше от мрачното настроение на Вейлин, което го правеше избухлив и склонен да нанася болезнени удари с пръчката, използвана вместо меч при тренировките. Понякога се усещаше, че се държи и говори като инструктор Солис. Това с нищо не разведряваше настроението му.
Ал Хестиан беше решил да тренира с хората си: тичаше с тях и понасяше същите синини в упражненията. Оказа се умел фехтовач и беше достатъчно висок и силен, за да може да си съперничи с Баркус в ръкопашен бой. През цялото време се мъчеше да окуражи хората; докато тичаха, вдигаше на крака падналите и ги тласкаше напред; аплодираше жалкия им напредък с меча. Вейлин забеляза как уважението им към младия благородник расте — докато по-рано го наричаха зад гърба му „оня надут глупендер“, сега беше „негова светлост“. Настроението на мъжете още бе мрачно, не харесваха Вейлин и братята му, но Ал Хестиан се бе превърнал във фигура, достойна за тяхната солидарност. Като го гледаше как тренира с мъжете, Вейлин почувства, че депресията му се усилва. „Убиец.“
Гласът започна да го тормози в деня, когато подхванаха обучението: тих шепот в подсъзнанието му, който мълвеше ужасни истини. „Главорез. Не си по-добър от отрепките, които убиха Микел. Кралят те направи свое оръдие…“
— Как мислиш, братко? — Ал Хестиан крачеше към него през снега, зачервен от усилията, но също така грейнал от оптимизъм. — Ще стане ли нещо от тях?
— Поне още десет дни, милорд — отвърна Вейлин. — Имат още много да учат.
— Но постигнаха значителен напредък, не смяташ ли? Сега поне можем да ги наречем войници.
„По-скоро жертви. Маска за твоята измама, стръв за твоя капан.“
