Въпреки загубите малкият им контингент бе спечелил няколко победи. Преди месец Кейнис ги поведе по следите на група от над двайсет кумбраелци, движещи се по един поток — умен ход, но не много полезен, щом Кейнис бе по петите им. Следваха ги в продължение на часове, докато враговете не спряха за почивка, мъже със сурови лица, облечени в еленови и самурени кожи, с лъкове на гърбовете, които не очакваха неприятности. Първият залп стрели покоси половината, а останалите се обърнаха и побягнаха по коритото на потока. Братята извадиха мечовете и ги погнаха. Никой не се измъкна и никой не помоли за пощада. Кейнис беше прав — враговете им се биеха за своя бог и не проявяваха никаква неохота да умират за него.
Лагерът се появи пред очите им няколко мили по-нататък. На практика представляваше укрепление от колове, а не обикновен лагер. Отначало, когато бяха пристигнали, се бяха опитали да издигнат проста ограда, което само даде на враговете им възможност да се поупражняват в нощна стрелба. Линден Ал Хестиан се видя принуден да заповяда да насекат дървета, за да построят укрепление, зловещ кръг от заострени трупи, разположено на една от малкото поляни, които можеха да се намерят в Мартиш. Вейлин и по-голямата част от контингента на Ордена мразеха това унило влажно място и прекарваха повечето си време в гората, патрулирайки на малки групи. Правеха си собствени лагери, които местеха всеки ден, и играеха смъртоносната си игра с кумбраелците, докато войниците на Ал Хестиан се гушеха в укреплението. Излазът на нещастния Мартил Ал Джелнек беше първият от седмици насам и въпреки това водените от него мъже трябваше да бъдат заплашени с бичуване, преди да склонят да тръгнат. И една стрела се оказа достатъчна, за да ги обърне в бягство.
На портата на укреплението ги чакаше набит брат с рошави заскрежени вежди и свирепо мръщене. До него стоеше много едър мелез със сива петниста козина и поглед, който можеше да се мери по свирепост с този на господаря му.
— Брат Макрил — поздрави го Вейлин с лек поклон. Макрил не си падаше много по официалностите, но като командир на контингента им заслужаваше проява на уважение, особено пред войниците на Ал Хестиан, някои от които се шляеха край портата и уплашените им очи се стрелкаха от трупа на Ал Джелнек към тъмната гора, сякаш всеки момент от сенките ѝ можеше да изсвисти кумбраелска стрела.
Вейлин бе успял да скрие изненадата си, когато аспектът го повика в стаята си и той завари там Макрил, взиращ се смаяно в червеното ромбовидно парче плат в ръката си.
— Мисля, че вие двамата се познавате — каза аспектът.
— Срещнахме с по време на моето Изпитание на пущинака, аспект.
— Брат Макрил беше назначен за командир на експедицията ни в Мартишката гора — каза аспектът. — Ще изпълняваш заповедите му безпрекословно.
Явно малцина познаваха Мартишката гора толкова добре като Макрил, с изключение на инструктор Хутрил, който обаче не можеше да изостави задълженията си в Дома на ордена. Контингентът им наброяваше само трийсет братя, предимно опитни мъже от северната граница, които, изглежда, споделяха предпазливото отношение на Вейлин към Макрил, но той бързо се доказа като опитен тактик, макар и с донякъде рязък стил на командване.
— Един шибан час — изръмжа той. — Трябваше да продължите на юг два дена.
— Хората на лорд Ал Джелнек се разбягаха — каза Норта. — Не видяхме кой знае какъв смисъл да оставаме там.
— Да съм те питал, сополанко? — тросна се Макрил. Беше развил моментална неприязън към тях още щом ги видя, но пазеше жлъчта си най-вече за Норта. До него мелезът му, Муцун, изръмжа в знак на съгласие. Вейлин нямаше представа къде Макрил е намерил животното, явно се бе отказал от робските хрътки след случката с Белег и бе предпочел най-едрото и злонравно ловджийско куче, което е успял да открие, независимо от потеклото му. Няколко войници вече носеха белези, свидетелстващи за непоносимостта на Муцун към гальовност или зрителен контакт.
Норта отвърна на втренчения поглед на Макрил с не по-малка неприязън. Вейлин постоянно се тревожеше какво ще стане, ако двамата останат насаме.
— Помислихме, че ще е най-добре да върнем тялото, братко — каза Вейлин. — Ще излезем сами на патрул довечера.
Макрил обърна навъсеното си лице към него.
— Някои от мъжете се върнаха. Казаха, че там имало поне петдесет отрепки. — Макрил винаги наричаше кумбраелците „отрепки“. — Колцина убихте?
Вейлин претегли лъка в ръката си.
— Един.
Рошавите вежди на Макрил се свъсиха.
— Един от петдесет?
— Един от един, братко.
Макрил въздъхна тежко.
— По-добре да докладваме на негова светлост. Ще му се наложи да пише още едно писмо.
