— Да. — Мустор кимна със спокойна увереност. — Точно както каза Той.
„Луд ли е?“, зачуди се Вейлин. Вярно, че мъжът беше фанатик, но дали това го правеше луд? Спомни си разказа на Сентес Мустор за това как брат му се обърнал към религията. „Твърдеше, че Световният отец говорил с него…“
— Твоят бог ли? Той ли ти каза, че ще дойда тук?
— Той не е мой бог! Той е Световният отец, който е създал всичко и познава всичко в Своята любов, дори еретици като теб. А аз съм благословен с гласа Му. Той ме предупреди за твоето идване и че твоето Мрачно умение с меча ще ме погуби, макар че в греховната си гордост аз копнеех да се изправя срещу теб без тази хитрина. Той ме отведе до мисията, където намерих тази жена. И всичко стана както Той го предрече.
— Предрече ли ти, че ще убиеш баща си?
— Баща ми… — Сигурността се оттече от очите на Мустор и той премигна. Изражението му бе несигурно. — Баща ми загуби пътя си. Извърна се от любовта на Световния отец.
— Но не се е извърнал от теб. Той ти е дал тази твърдина, нали? Дал ти е разрешителни за свободно преминаване, за да е сигурен, че ще стигнеш дотук необезпокояван. Даже ти е доверил най-лелеяната тайна на вашето семейство: за прохода през планината. Направил е всичко това, за да ти осигури безопасност. Човек може да ти завижда, че си бил толкова обичан. А ти си му се отплатил с меч в сърцето.
— Той се отклони от закона на Десетокнижието. Търпимостта му към вашата еретична власт не можеше да бъде понасяна вечно. Нямах друг избор освен да действам…
— Странен бог е този, който те обича толкова много, че те кара да убиеш собствения си баща.
— Млъквай! — изрева Мустор с глас, почти хленчещ от мъка. Запрати Шерин настрани и тръгна към Вейлин, насочил меча си напред. — Затваряй си устата! Знам те какъв си. Не си мисли, че Той не ми е казал. Ти практикуваш Мрачното. Отхвърляш любовта на Отеца. Нищо не знаеш, нищичко!
Мелодията на кръвната песен все така не се променяше, дори и когато мечът на узурпатора стигна на педя от гърдите му.
— Готов ли си? — попита Мустор. — Готов ли си да умреш, Мрачни мечо?
Вейлин забеляза как потрепва върхът на оръжието на Мустор, видя влажната червенина на очите му и здраво стиснатите му челюсти.
— А ти готов ли си да ме убиеш?
— Ще направя каквото е нужно. — Гласът му се процеждаше дрезгав измежду стиснатите му зъби. Цялото му тяло сякаш трепереше, гърдите му се надигаха и на Вейлин му се струваше, че гледа човек, водещ борба със себе си. Върхът на меча потрепваше, но не помръдна нито напред, нито назад.
— Простете, милорд — каза Вейлин. — Но се съмнявам, че ви е останала воля за убийства.
— Само още едно — прошепна Мустор. — Само още едно, каза ми Той. След това най-сетне ще намеря покой. Вечните полета, които досега ми бяха отказвани, ще се отворят пред мен.
Иззад вратата се донесоха първите звуци на битка, множеството тревожни викове бързо бяха заглушени от тропота на железни подкови и силния звън на стомана в стомана.
— Какво? — Мустор изглеждаше объркан, погледът му се стрелкаше непрекъснато между Вейлин и вратата. — Какво е това? Да не се опитваш да ме разсееш с някаква илюзия на Мрачното?
Вейлин поклати глава.
— Моите хора щурмуват крепостта.
Не.
— Твоите хора ли? — На лицето му се изписа объркване. — Но ти дойде сам. Той каза, че ще дойдеш сам. — Мечът му се отпусна и той залитна няколко стъпки назад. Погледът му бе отнесен, разфокусиран. — Той каза, че ще дойдеш сам…
„Убий го сега!“, изкрещя някакъв глас в ума на Вейлин — глас, който смяташе, че е изгубил в Мартишката гора, глас, който постоянно се бе надсмивал над приготовленията му за убийството на Ал Хестиан. „Той е в обсега ти, вземи му меча и му скърши врата!“
Гласът беше прав — убийството щеше да е лесно. Каквато и лудост да замъгляваше мислите на Мустор, го бе оставила беззащитен. Само че мелодията на кръвната песен звучеше все така непроменена… А и думите му повдигаха толкова много въпроси…
— Вие сте били измамен, милорд — каза тихо Вейлин. — Какъвто и глас да говори в ума ви, ви е изиграл. Аз дойдох тук с цял пехотен полк и отряд конни братя. Освен това се съмнявам, че смъртта ми, или чиято и да било смърт, ще ви спечели място в Отвъдното.
Мустор се олюля и едва не се строполи на пода. Замръзна, само за миг, но това бе миг на абсолютна неподвижност, стоеше като издялан от лед. Когато се размърда пак, объркването му бе изчезнало и той изглеждаше напълно овладян. Едната му вежда бе повдигната във весело смайване, но очите му бяха студени и пълни с омраза. От устните му прозвуча глас, който Вейлин бе чувал и преди, и тонът му бе изпълнен със спокойна увереност.
— Ти продължаваш да ме изненадваш, братко. Но това не е краят.
После гласът изчезна и на лицето на Мустор отново се изписа предишното объркване. На Вейлин му бе ясно, че той не знае какво се е случило току-що. „Нещо живее в ума му — осъзна той. — Нещо, което може да говори с неговия глас. А той не знае.“
— Хентес Мустор — каза Вейлин. — Призован сте по волята на краля да отговаряте срещу обвинения в измяна и убийство. — Протегна ръка. — Мечът ви, милорд.
