Мустор сведе поглед към меча в ръката си и извъртя острието така, че то заблестя в светлината на факлите.
— Толкова го мих… Търках острието върху камъка часове. Но още я виждам, кръвта…
— Мечът ви, милорд — повтори Вейлин и пристъпи напред с протегната ръка.
— Да… — промълви немощно Мустор. — Да. По-добре го вземи… — Обърна го с дръжката към Вейлин и му го подаде.
Чу се звук като от пляскане на ястребови криле, лек полъх погали бузата на Вейлин и покрай него се стрелна петно въртяща се стомана. Кръвната песен загърмя, изпълнена с чувство за нередност и предупреждение, и той се олюля от силата ѝ. Откри, че инстинктивно посяга към празната ножница на гърба си, и почувства миг на пълна безпомощност, докато секирата улучваше Хентес Мустор право в гърдите. Ударът го отхвърли във въздуха и той се строполи с разперени ръце на пода.
— Видях му сметката на копелето! — възкликна Баркус, появявайки се от сенките. — Чудесно хвърляне, бих казал…
Юмрукът на Вейлин го улучи в челюстта и го просна на пода.
— Той се предаваше! — В него кипеше гняв, подклаждан от кръвната песен, и ръцете го сърбяха да хване оръжието. — Предаваше се, проклет глупако!
— Аз мислех… — Баркус изплю кръв на пода. — Мислех, че ще те убие… Той имаше меч, а ти нямаше… Видях сестрата да лежи там. Не знаех. — Изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан.
Несъмнената, ужасяваща истина, че в този момент Вейлин бе готов да убие Баркус, го потресе дотолкова, че гневът му се изпари. Той се наведе и протегна ръка.
— Хайде.
Баркус се взря за момент в него; на челюстта му вече се оформяше червен оток.
— Наистина боли, да знаеш.
— Съжалявам.
Баркус хвана ръката му и се надигна. Вейлин хвърли поглед към тялото на Мустор и тъмната локва, оформяща се под него.
— Погрижи се за сестра ни — каза той на Баркус и отиде до трупа. Омразната секира на Баркус още бе забита в гърдите му. „Затова ли не можех да я докосна? Дали песента е знаела, че ще бъде използвана така?“
Надяваше се, че в гърдите на Мустор ще е останала някаква искрица живот, достатъчно дъх, за да даде окончателен отговор на загадката за своя убийствен и измамен бог. Но в очите му нямаше блясък, отпуснатите му черти не трепваха. Секирата на Баркус бе свършила работата си прекалено добре.
Той коленичи до тялото. В ушите му още звучаха трескавите думи на мъжа: „Вечните полета, които досега ми бяха отказвани, ще се отворят пред мен.“ Сложи ръка върху гърдите на Мустор и каза тихо — цитираше:
— Какво е смъртта? Смъртта е само врата към Отвъдното. Тя е едновременно край и начало. Бойте се от нея и я приветствайте.
— Не мисля, че това е особено уместно. — Сентес Мустор, неоспоримият васален лорд на Кумбраел, гледаше тялото на брат си със смесица от гняв и отвращение. Гол меч без нито петънце на него висеше в ръката му, а гърдите му пухтяха от непривичното усилие. Вейлин бе впечатлен, че е стигнал дотук толкова бързо — явно благодарение на факта, че бе пропуснал да се затормозява с каквато и да било част от битката. — Той би искал Прощалната молитва от Десетокнижието. Думите на Световния отец…
— Всеки бог е лъжа — цитира Вейлин. Стана и се поклони едва-едва на васалния лорд. — Мисля, че брат ви разбра това.
— Колко?
— Общо осемдесет и девет. — Кейнис кимна към наредените долу в двора трупове. — Никой не поиска пощада, нито я получи. Също като в Мартиш. — Челото му беше смръщено. — Загубихме девет души. Други десет са ранени. Сестра Гилма се грижи за тях.
— Впечатляващо — отбеляза принц Малциус. Беше се увил плътно в обшития си с кожа плащ, а червената му коса се развяваше на студения вятър, брулещ бойниците. — Да загубите толкова малко срещу толкова многоброен противник.
— Изправени едновременно срещу нашите алебарди и стрелците на брат Норта по стените… — Кейнис сви рамене. — Те нямаха голям шанс, ваше височество.
— Васалният лорд даде ли някакви нареждания относно мъртвите кумбраелци? — попита Вейлин принца. Лорд Мустор очебийно липсваше след края на битката: явно се бе заел да изследва отблизо винарската изба на крепостта.
— Изгорете ги или ги хвърлете от стените. Съмнявам се, че той е достатъчно трезвен, за да му пука какво ще направим с тях. — Тази сутрин в гласа на принца имаше някаква острота. Вейлин знаеше, че той е бил начело на щурма през главната порта, следван по петите от Алуциус Ал Хестиан. В двора бяха срещнали кратка, но ожесточена съпротива от двайсетина последователи на узурпатора. Алуциус бе паднал от коня си и бе изчезнал в мелето. След битката го бяха извлекли изпод купчина трупове, жив, но в безсъзнание. Късият му меч бе потъмнял от засъхнала кръв, а на главата му имаше голяма цицина. В момента беше под грижите на сестра Гилма и още не се бе свестил.
„Накарай го да си играе с меч десет дни и го лъжи, че е воин — помисли си тягостно Вейлин. — По-добре още първия ден да го бях вързал за седлото и да бях натирил коня обратно към града.“ Изтласка чувството за вина и се обърна към Кейнис.
— Знаеш ли нещо за това как се отнасят кумбраелците със своите мъртви?
