Отначало васален лорд Мустор побесня при отказа на Вейлин да спре погребването на телата. Заяви отново, че той е собственик на крепостта и върховен властник в собствените си земи. Когато Вейлин отвърна просто, че той е служител на Вярата и следователно не е обвързан със заповедите на един васален лорд, настроението на Мустор премина в злобно цупене. А след като призивите му към принц Малциус му спечелиха само неодобрителен суров поглед, Мустор се оттегли в покоите на мъртвия си брат, където бе струпал голяма част от винените запаси на крепостта.
Останаха във Висока твърд още осем дни. Чакаха с нетърпение вестта за края на войната. Вейлин запълваше времето на мъжете с непрестанни тренировки и патрулиране из планините. Нямаше много недоволство, бойният дух на хората беше висок, подклаждан от триумфа и поделената плячка от крепостта и мъртвите, която, макар и оскъдна, задоволи един от основните войнишки копнежи.
— Дайте им победа, злато в джоба и жена от време на време — каза сержант Крелник на Вейлин една вечер — и ще ви следват до края на света.
Както бе обещала сестра Шерин, Алуциус Ал Хестиан се възстанови бързо: събуди се на третия ден и издържа основните проверки, които показаха, че мозъкът му не е трайно увреден, макар че не помнеше нищо за битката, нито как е получил раните си.
— Значи е мъртъв? — попита той Вейлин. Бяха в двора и наблюдаваха вечерната строева подготовка. — Узурпаторът.
— Да.
— Мислите ли, че той е дал на Черната стрела онези документи за свободно преминаване?
— Не виждам как иначе биха могли да попаднат в ръцете му. Изглежда, старият васален лорд е положил големи усилия да защити сина си.
Алуциус уви плътно плаща около раменете си; празните му очи го караха да изглежда като старец, който наднича иззад лицето на младеж.
— Всичката тази кръв пролята заради няколко писма… — Той поклати глава. — Линден би заридал, ако можеше да го види. — Бръкна под плаща си и откачи късия меч на Вейлин от колана си. — Ето — каза и го подаде с дръжката напред. — Това няма да ми трябва повече.
— Задръж го. Подарък от мен. Нека ти остане някакъв сувенир от войниклъка.
— Не мога. Кралят ви го е дал…
— А сега аз го давам на теб.
— Аз не… Той не бива да бъде подаряван на такъв като мен.
Като видя как момчето е хванало дръжката и треперенето на пръстите му, Вейлин си спомни хлъзгавата кръв, която покриваше острието, когато го измъкнаха изпод купчината трупове до портата. „Лицето на битката винаги е най-грозно, когато го виждаш за първи път.“
— Че кой е по-достоен да му го подаря? — каза той, сложи ръка на дръжката и я оттласна леко. — Окачи го на стената, когато се прибереш. Нека виси там. Няма да си го взема.
Момчето сякаш се канеше да каже още нещо, но се въздържа и върна меча на колана си.
— Както желаете, милорд.
— Ще напишеш ли за това? Струва ли си някоя поема, как мислиш?
— Сигурен съм, че струва сто, но се съмнявам, че аз ще напиша някоя от тях. Откакто се свестих, думите сякаш не ми идват както някога. Опитвах се, седях с перо и пергамент, но не се получава нищо.
— На човек му е нужно известно време да дойде на себе си, след като е бил ранен. Почивай и се храни добре. Сигурен съм, че дарбата ти ще се върне.
— Надявам се. — Момчето се усмихна унило. — Може би ще пиша на Лирна. Сигурен съм, че ще успея да намеря някои думи за нея.
Вейлин, който разполагаше с предостатъчно собствени думи за принцесата, кимна, обърна се пак към строилите се в защитна формация войници и изля внезапния си гняв върху един мъж, който държеше алебардата прекалено високо.
— Снижи я, тъпако! Как ще изкормиш кон, като си вирнал оръжието нагоре? Сержант, един час допълнителна строева подготовка за този некадърник.
Всяка вечер Вейлин прекарваше в компанията на Шерин. Седяха в господарските покои и си разказваха какво са преживели през последните няколко години. Той откри, че е пътувала много повече от него, посещавала е мисии на Петия орден във всички четири васалии на Кралството, дори е плавала с кораб до анклава в Северните предели, където върховен лорд Ванос Ал Мирна управляваше от името на краля.
— Мястото е оживено, въпреки студа — каза тя. — И е дом на толкова много различни хора. Повечето фермери са всъщност изгнаници от Алпиранската империя. Високи красиви хора с тъмна кожа. Явно са разгневили императора и им се е наложило или да отплават, или да бъдат избити до крак. Така стигнали до Северните предели преди повече от петдесет години. По-голямата част от гвардията на върховния лорд се състои от изгнаници, те имат страховита репутация.
— Срещал съм върховния лорд веднъж, заедно с дъщеря му. Не мисля, че тя ме хареса особено.
— Известното лонакско намерениче? Нея я нямаше, когато бях там, беше отишла в гората със сеордите. Те, изглежда, високо тачат нея и баща ѝ. Май има нещо общо с голямата битка срещу Ледената орда.
Той ѝ разказа за месеците в Мартиш, сподели болезнения спомен за кончината на Ал Хестиан; чувстваше се страхливец и лъжец, задето пропускаше кроежите си за убийство.
